-През 39-та ли завършихте военното училище?
- Да. През 1936 г. постъпих там, през 39-а завърших училището и попаднах в Монголия. В 6-та кавалерийска бригада, която беше дислоцирана в Южна Монголия.
- Участвахте ли в боевете на Халхин-Гол?
-Прехвърлиха ни там. Ще ви разкажа. През януари 1939 г. постъпих в 6-та кавалерийска бригада в Монголия, в 39-ти конно-артилерийски дивизион. Т.е. аз бях назначен в бойна част по моята специалност, където приех взвод. Съставът му беше 30 човека и 60 коне. Знаете, че всяко оръдие се тегли от шест коня, а отзад е налична и каруца за превоз на боеприпаси, към която има още четири коня. Това е разпределението на конете към всяко едно оръдие. Така че във взвода конете бяха повече от хората.
Опитните коне при обявяване на тревога веднага преминаваха в галоп. Между другото, всички сигнали в кавалерията се подаваха с тръба. Аз например управлявах батареите с помощта на сабята си. Но в кавалерията трябваше с тръба. И колкото повече заслуги има един ескадрон, с толкова повече сребро е отлята тръбата му. Звукът е идеален, чист, силен. В кавалерийското училище или в конно-артилерийския дивизион в Монголия в 6 часа тръбачът започва да дава сигнал ‘’Стани!’’. За обяд също имаше сигнал, който ни беше любимият.
И така в края на май ни прехвърлиха в Халхин-Гол. Японците започнаха да се придвижват към Халхин-Гол, а след това към Баин-Цаган. Започнаха да летят разузнавателни самолети. Нашите почувстваха, че скоро ще започне нещо. Тогава придвижиха бригадата ни още по-близо. Но нас ни спаси това, че пред нас, без разрешението на Жуков, встъпи в бой Монголската кавалерийска дивизия.
Само че Монголия е плато с 1600-1700 надморска височина. Нито гори, нито храсти, абсолютно нищо. Видимостта е 20 км. Кавалерията не може да се движи в галоп, да речем повече от 10 км. В началото ескадроните се придвижват в походна колона, но с интервали, за да могат да се развърнат за конна атака. Когато вече сме разгърнати за конна атака и разстоянието до противника е километър, тогава мога да поставя ескадрона в тръс, а след това в галоп. Защото кон с ездач, който е натоварен с много вещи- вляво и отдясно торби с овес, отзад скатка с шинел, резервни подкови- продължително време не ще може да пробяга в галоп, конят ще грохне.
Така че, японците забелязали монголците още, когато се придвижвали в походни колони. Започнали да ги унищожават с бризантни снаряди. Докато се приближат- никой не останал. Унищожена била цялата дивизия. Затова, когато ние пристигнахме, командирът на бригадата полковник Кириченко получи задача от Жуков да прикрие десния фланг, за да не успеят японците да ни обходят. До края на войната (б.р. Т.нар. Съветско-японска гранична война) бяхме разположени на десния фланг на групировката на нашите войски.
Впоследствие станах инструктор в монголска батарея. Монголците стреляха лошо. Те стреляха или по своите, или назад от целта, или встрани. Примерно аз знаех какво е синус, косинус, тангенс, котангенс и можех да извърша необходимите изчисления, а монголците нямаха тези знания. Диваци си бяха монголците. Ето в какво се заключаваше моята война на Халхин-Гол. Японците свирепстваха във въздуха, докато не пристигнаха нашите летци, преминали през гражданската война в Испания. И тогава те фраснаха японците, както си трябва. Но се сблъскаха с немците. В края на краищата всички използват даден въоръжен конфликт, за да натрупат опит. Никъде не може да се научиш да воюваш така, както в реална битка. В училището подготовката е една, в реалността съвсем друга. Ето защо там се появиха немците.
-Искате да кажете, че там е имало немци?
- Да. Също и ‘’Месершмити’’ имаше. Немците бяха по-добри войници от японците.
- А вие участвахте ли в бойни действия?
- Не. Занимавах се само с подготовката на монголците.
- Как бяха устроени взаимоотношенията с комисарите?
- През 39-та и 40-та г. комисари все още нямаше, въведоха ги на 16 юли 1941 г. Както започна войната и създадоха комисарите. Дотогава бяха заместници на командира по политическата част.
- Т.е. до началото на войната е имало единоначалие?
- Да. През цялото време нещата варираха. През гражданската война, до 25-та година бяха комисари. След това ги премахнаха. През 27-ма година въведоха единоначалието- той си е командир, същевременно и комисар, имаше такъв период в историята на Червената армия. След това, когато се случиха бедите, тогава Сталин си спомни за комисарите. Когато през 1941 г. войниците започнаха да се разбягват- веднага на 14 или 15 юли бяха въведени комисарите. А те си притежаваха власт. Примерно заповедта се подписва от командира. Като командир на дивизион вляво на документа се поставя моят подпис, а отдясно на комисаря. Два подписа на една заповед. Откъде можеше да се набират подходящи кадри за комисари? Набираха ги от резерва. Втори, трети секретари на районните комитети на партията. Също и секретари на областните комитети на партията. Директно ги преквалифицираха в комисари.
- Сега да се върнем на моя разказ. През 1940 г. нашата кавалерийска бригада я изведоха от Монголия в Забайкалието. Заповядаха ни да сдадем конете. И от кавалерийската бригада сформираха 17-та танкова дивизия. В кавалерийската бригада бях помощник командир на конна батарея, сега станах командир на гаубична батарея с влекачи трактори. Шпорите и бурката (б.р. Бурка- наметка без ръкави, изработена от филц) не свалих обаче. Бурката си беше топла, добре покриваше и коня, и ездача, можеше да я използваш и като постилка за спане- пазеше от скорпиони, от черните отровни паяци каракурти, змии. А в Монголия тези гадини бяха много- особено през пролетта.
И така сформираха 17-та танкова дивизия. Командирът на ескадрон се превърна в командир на танкова рота. Бъркотия! Стачка! Всички ескадронци отказваха да се преформират. Между другото кавалеристите са най-големите патриоти в своя род войски. Влюбени са в конете, въпреки трудностите на службата си.
-Всички кавалеристи ви качиха на танкове?
- Да. Без възражения! Заповед! Командирът на бригадата Кириченко връчи телеграма на Тимошенко, те се познаваха от Гражданската война. Кириченко впоследствие във войната беше командир на конно-механизирана група. Въпросната група включваше в своя състав кавалерийски корпус със съкратен състав (б.р. Окомплетовка- до 70 %), както и танков корпус. Конно-механизираната група действаше успешно в горско-блатиста местност по отношение развитието на успеха. Защото там, където машини не могат да минат- конете се промъкват. Да речем, че завладеят някое дефиле, мост, гара, нарушат управлението на военно формирование. Или ликвидиране на щаб на противника- щаб на корпус, на армия- това си е половин победа. Какво ще направиш без управление?Нищо. Ето затова служеше конят.
И така, заповядаха... Аз също изобщо не желаех да стана танкист, настоявах: ‘’Включете ме в кавалерийска дивизия в конно-артилерийски дивизион’’. В района на нашата дислокация имаше много такива структури. Ворошилов и Будьони със скърцане на зъби разрешиха да се преформира кавалерийската дивизия в танкова. И Рокосовски беше кавалерист, и Жуков, и Гречко- всички бяха кавалеристи.
В периода юли-септември на 1940 г. получихме танкове и гаубици. Имахме на разположение само една зима за обучение. А и каква подготовка в Забайкалието? Там беше страшен студ. Същото, както и в Монголия. В Монголия през юли месец през деня беше +35, ходехме със сламени шапки, ако си с фуражка ще получиш слънчев удар. Даже на конете слагахме бели начелници. А през нощта беше -2, - 5 градуса- дори и с бурка беше студено. Ето това беше силно изразен континентален климат. През май месец спечелих първо място в дивизията и командирът на дивизията ми даде отпуск. Не бях излизал в отпуск през 39-та и 40-та година- не ми беше до това: ту война, ту преформиране.
Нашата дивизия влизаше в състава на 5-и механизиран корпус, който се формираше също в Забайкалието. Две танкови дивизии, една механизирана- това беше 5-и корпус. Аз бях зачислен в 17-та танкова дивизия, в 17-ти гаубичен артилерийски полк, като командир на батарея. 5-ти корпус влизаше в състава на 16-та армия, която преди войната се командваше от генерал-лейтенант Лукин, който беше напет мъж.
Както споменах през май месец заех първо място по строева и огнева подготовка в дивизията и ми дадоха отпуск. Почивах си седмица, две и получих телеграма: ‘’Срочно се завърнете в частта си’’. Прибрах се- 16-та армия я прехвърляха на Запад. През май и юни на Запад бяха прехвърлени четири армии. В първите дни на юни ни натовариха и потеглихме по Транссибирската железопътна линия на Запад. Нашата танкова дивизия и танков полк бяха разпределени за Виница. Тогава излезна опровержение в ''Правда'' относно обвиненията, че СССР прехвърля войски на Запад. На 14 юни беше второто опровержение на ТАСС. След второто опровергаване от страна на ТАСС от 14 юни ни върнаха от Новосибирск по Туркестано-Сибирската железопътна линия в посока Алма-Ата, Чимкент, Арис. Стигнахме до немците в Поволжието (б.р. Автономна съветска социалистическа република на немците от Поволжието- съществува до 28 август 1941 г. Столица гр. Енгелс). На ж.п. гара Енгелс в 12 часа на 22 юни изслушахме речта на Молотов. Войната започна. Веднага свалихме всичката маскировка от влака. Всички железопътни платформи бяха обковани с талашит, който изобразяваше сеитба. На ешелонът беше забранено да спира на големи гари. Аз изпълнявах длъжността заместник-командир на ешелона, а командирът на ешелона беше с чин капитан. Можехме да спираме само на междугария (б.р. Междугарията са участъците от ЖП линията, по които влаковете се движат между две съседни гари. Тези участъци имат статут на ‘’открит път’’ и служат единствено за продвижване между гарите), където имахме възможност да се сдобием с вода. Дори люковете на покрива замаскирахме, когато минавахме през големи ж.п. гари. Представете си жега, юни месец и Туркестано-Сибирската железопътна линия.
- Преди войната чувствахте ли, че тя ще започне?
- Разбира се, че се усещаше. Затова особено интересна беше речта на Сталин от 5 май пред випускниците на военните академии. На 5 май 1941 г. Сталин държа реч повече от час. Речта му бе публикувана в ''Правда''.
Силно бяхме възмутени и настроени против Германия, след като те оказаха помощ на Франко в Испания. Впоследствие бяхме свидетели на завладяването на Австрия, Югославия, Чехословакия. След това на някои от скандинавските страни, а после и разгрома на Франция. Всичко това нагнетяваше обстановката. А и все пак аз не бях новобранец, а командир на батарея. Знаехме, че ще има война и се готвехме сериозно за нея, както и държавното ръководство. Просто не ни достигна времето, а и икономически не бяхме силни.
Война! Немците веднага развиха успех на западното направление. Те още на 28 юни влязоха в Минск! Затова нашите влакови ешелони бяха насочени не към Виница, а към Смоленск. Потеглихме в маршрут Енгелс-Брянск-Смоленск и се разтоварихме на 28 юни на железопътна гара на 8 км. от Смоленск- минаваше шестият ден на войната. На нашия корпус беше поставена задача да нанесе контраудар в Беларус. Навлязохме в Беларус: Сенно, Будно, Чашники, Лепел и оттам към Минск. Но не успяхме да стигнем до там.
На 8 юли спряхме до Лепел. Дотогава се придвижвахме задоволително, а след това немците прехвърлиха войска и организираха отбрана. Немски танкове излязоха на огневите ни позиции. Заповядаха на нас командирите, които бяхме на наблюдателните пунктове да ги оставим и да се насочим към огневите позиции, за да отблъснем атаката на немските танкове. Тръгнахме, а след това откриха огън по нас от картечниците на танковете. Отляво и отдясно имаше танкове и ние започнахме да пълзим между тях. Зад мен ме следваха двама разузнавачи. Добре, че не изоставаха- единият от тях и досега го помня: заместник политическият ръководител Курнатовски. По това време на политическия ръководител му се полагаше заместник, който беше най-добрият боец- на петлиците носеше четири триъгълника и комисарски звезди на ръкавите. Хубаво, че Курнатовски пълзеше с мен.
Приближихме се доста до танковете и оставаше да се пропълзи едно открито място, след това имаше храсталак, гора и стигахме до огневите позиции. Но аз попаднах под куршумите. Освен това аз като новобранец се подведох от лейтенантската ми буйност- не носих каска. Само една фуражка, а на туй отгоре и накривена (б.р. По устав фуражката трябва да е разположена симетрично, отгоре на главата. В руската армия, а също така и българската накривената фуражка е израз на неустрашимост, мъжкарщина, ако щете и на бабаитство). Ако бях с каска нямаше да се случи това, което стана.
Пълзях буквално с носа си по тревата и куршумите минаха по права линия, оставяйки две рани в задната част на главата. В справката е записано: 8 юли 1941 г.- повърхностно, огнестрелно раняване в областта на задната част на главата. Както си пълзях, така и клюмнах- загубих съзнание. Помня мощен удар и след това небитие, където беше топло и все по-топло. Разузнавачите ми бяха с маскировъчни халати и каски. Единият отляво, другият отдясно успели да ме довлекат до храсталака, който беше на 20 метра. Започнали да ми обливат лицето с вода. След това ме домъкнали до пътя, качили ме на автомобил и съм се озовал в медицинския пункт в Орша. Били ми инжекция и аз дойдох в съзнание. Лекарят ми каза: -‘’Ако нямате инфекция ще успеем да ви излекуваме. Черепът ви е повреден, но незначително’’. Действието на инжекцията премина и аз отново изгубих съзнание, дойдох на себе си в Смоленск, в болницата. Така започна за мен войната.
От болницата в Смоленск ме преместиха в Гжатск, който сега се казва Гагарин. Там аз се лекувах, докато не видях един автомобил с номера от моя полк. Помолих сестрата да ми донесе униформата и офейках от болницата. Немците вече се приближаваха към града. Докараха ме в своя полк. Полкът беше без материалната част, всичко беше изоставено при преминаването през Днепър. Там беше тежко ранен нашият командир на корпуса, както и командващият армията генерал Лукин. Те се опитали да въведат ред при прехвърлянето на войските при Днепър и да организират отбрана...
На 16 юли предадохме Смоленск и отстъпихме към Днепър и Вязма. Генерал Лукин и командирът на корпуса Алексеенко попаднаха в плен при прехвърлянето на Днепър в района на село Пнево. Там останаха много наши гаубици, както и танкове.
Мен често ме викаха в щаба за изпълнението на различни задачи- подготовката ми ли беше добра или нещо друго, не знам. Когато на 2-ри октомври немците започнаха настъпление покрай Вязма, нашите войски отстъпиха. Тогава началникът на артилерията на Западния фронт, генерал Камера, бидейки лишен от радиовръзка, използва командири за свръзки за управление на отстъпващите части. От нашия полк бяха подбрани командирът на дивизиона майор Солнцев, аз и още един командир на батарея. Явихме се при генерал Камера и встъпихме в изпълнение на заповедта му. Колкото по-старши беше командирът, толкова по-сложна беше задачата му. Примерно, майор Солнцев трябваше да излети с У-2 до обкръжените части под Вязма, да намери артилерийските полкове и да им предаде маршрут за излизане от обкръжението. Отлетя той и повече не го и видяхме.
Какви бяха моите задачи? Примерно в района на Александрово се формираше артилерийски дивизион, задачата беше да го прехвърля и поставя на право мерене в района на Кубинка. До 15 ноември понасях глад и студ- всичко беше в стадий на отстъпление и тиловете не бяха успяли да се разгърнат.
Изведнъж постъпи заповед на Сталин да се откомандироват командирите, които са командвали ескадрони и конни батареи за формирането на леки кавалерийски корпуси. Така се създадоха кавалерийските корпуси на Доватор, Осляковски, примерно тук под Москва, Крюков доста успешно воюваше със своя корпус. Въпросните леки корпуси обикновено се състояха от две дивизии, а дивизията от около 1000-1500 конника. Веднага написах рапорт до генерал Камера с молба да ме отправят към такъв корпус, с основанието, че съм командвал конно-артилерийски дивизион. Камера изпълни заповедта и аз се озовах в Москва. Но кадровиците от Народния комисариат на отбраната формираха нови, особено секретни части, които се въоръжаваха с ново оръжие. Така аз попаднах в 205-и отделен гвардейски минометен дивизион М-13 монтирани на шасита на трактори. Поискаха да ме направят командир на дивизион, но аз отказах и поех батарея. След месец вече бях началник-щаб на дивизиона. А след още два месеца ме отзоваха, в Соколники се сформираше отделен дивизион, с който аз заминах за Сталинградския фронт. Но за това впоследствие ще ви разкажа.
-Имахте ли чувството, че ще може да победим?
- Уверени бяхме в това. Нямаше нито униние, нито паника. В това отношение руският народ е някак си особен. Ние до Волга отстъпвахме и все пак вярвахме в победата. Виждахме, че на немците не им достигат силичките.
Казах ви вече, че станах командир на батарея, а след това и началник-щаб на 205-и отделен дивизион. Нас ни разположиха около Москва. В навечерието на Новата 1942 г. по езерото Селигер преминахме на западния бряг и поехме по маршрут Молвотица-Холм-Великие Луки с цел да настъпим към Вязма. Дивизионът ни поддържаше 3-та ударна армия на генерал Пуркаев. Задачата на армията по замисъла на Жуков беше да затвори големия кръг около немската група армии ‘’Център’’. Първоначално заседнахме под Холм, след това пък във Великие Луки- беше сурова, тежка зима. Там се разболях от скорбут и добре, че ме отзоваха в Москва за формирането на друг отделен дивизион.
И така, преминахме с установките по леда на езерото Селигер и започнахме да настъпваме към Холм. Приближихме се до село Молвотица, което беше разположено на кръстопът. Немците бяха добре укрепили селцето, беше страшен мраз и сняг. Пехотата не успя да завземе селото, а и как да го направят, та те не можеха да атакуват дори и във верига- снегът беше до гърдите! Танкове не можеха да минат, тракторите буксуваха. Командващият на нашата 3-та ударна армия взе решение да обходи от юг Молвотица и да продължи движението към Холм. Върнахме се назад, гледаме на картата- някакви просеки и пътечки. Поведох батареята, ние бяхме начело на дивизиона и изведнъж първата установка започна да потъва. Бяхме попаднали на незамръзващо блато- в Калининска област имаше много такива блата. Отстрани премина артилерийски полк на трактори ЧТЗ (б.р. вид трактор произвеждан в Челябински тракторен завод), те бяха с широки вериги, не както нашите установки, на които шаситата бяха оборудвани с НАТИ (б.р. СТЗ-5-НАТИ- верижен трактор, произвеждан в Сталинградския тракторен завод). Помолих командира и той разреши да се изтегли ‘’Катюшата’’. Закачихме стоманени въжета, раз-два и какво да видим, установката потъна под водата. Естествено ме наругаха. Потеглихме напред, тъй като нямахме право да задържаме колоната. Пристигна началникът на артилерията на 3-та ударна полковник Стрелбицки, който ни заповяда да оставим установката, да сложим около нея охрана и, ако немците се приближат- ракетната установка да се взриви! А дивизионът да продължи с изпълнението на бойната си задача. Оставих няколко войника, дадох им малко продукти, както и автомати. След 15 дни гледам ги пристигат при нас около Холм и докладват:
-‘’Пристигнахме’’.
– ‘’Как така сте пристигнали?’’
-‘’Ракетната установка я замразих’’.
- ‘’Какво означава замразих!?’’
- ‘’Студът беше – 35, през нощта стигаше до – 40, а водата замръзва отгоре надолу. Ако се отсече 15 см. от леда, то той ще започне да се образува по-ниско. Най-главното е да не се допусне водата да се изведе нагоре. И така около 7-8 дни разсичахме леда- издълбаваш леда и едно денонощие чакаш да се образува дебел пласт лед в дълбочина и наново. След това, като стигнахме нивото на веригите на установката, сложихме дървета под веригите, нагряхме вода, бутнахме и машината бавно излезе’’.
Първият медал в дивизиона ‘’За бойни заслуги’’ получи този командир на установка. Ето какви хора притежавахме.
-Какви трактори ползвахте за шаси?
- СТЗ-5-НАТИ. Бяха високи! Веригите за съжаление бяха ниски, както и самата база. Проблемът беше в това, че самата установка беше тежка- само един наклон от 20-30 градуса и машината се прекатурва.
Просто тракторът беше конструиран неправилно, за разлика от ЧТЗ, който беше качествена машина- и базата, и веригите бяха широки. През 41-ва година установки се монтираха на всичко, което беше възможно. Примерно на ЗИС-6- той буксуваше и беше с много слабо сцепление, монтираха ги на НАТИ, на танк Т-60. Нямахме много автомобили, тракторната промишленост беше слабо развита. Та тя възникна едва преди войната. До 42-ра година се мъчихме, тогава по ‘’Ленд-лийза’’ пристигнаха Студебейкъри- и трите оси бяха водещи, всяка четвърта машина имаше отпред барабан и лебедка, беше проходим и надежден. Студебейкъра ни спаси, както впрочем цялата стволна и общовойскова артилерия. Дори и подвозът на полковете беше на Студебейкър.
- Наистина на мен са ми казвали, че колкото по-близо към фронта се приближаваш, толкова по-малко наши камиони ще срещнеш. Т.е., фактически цялата фронтова дейност са изпълнявали именно изпращаните по ‘’Ленд-лийза’’ американски камиони ‘’Студебейкър’’, ‘’Шевролет’’?
- ‘’Шевролет’’, ‘’Форд’’, ‘’Форд-мармон’’- бяха некачествени автомобили. Най-добрите автомобили бяха Студебейкърите. Имахме 115 полка гвардейски минометни части и всички бяха на Студебейкър. А виж подвозът на ЗИС, просто американските камиони не достигаха, тях ги даваха още и на общовойсковата артилерия, после почнаха да дават камиони и на резервната артилерия. Имаше автомобилни полкове със 100-150 Студебейкъра. Представете си, че фронтът настъпва и трябва бързо да му се доставят боеприпаси и бензин. Такъв полк можеше да обезпечи веднага цялата армия с боеприпаси. Трябва да признаем, че американският камион ни спаси, много ни помогна.
Както вече ви казах, след битката при Москва ми беше възложено да сформирам отделен дивизион. Разположението ни беше в Соколники. Там близо до метрото е 364-то училище, там бяхме настанени, докато ракетните установки бяха разположени в парка Соколники, където ние тренирахме бойните разчети. Когато немците пробиха към Дон ни вдигнаха по тревога и ни насочиха към Сталнградския фронт. От юли 1942 г. до 2 февруари 1943 г. прекарах 200 дни и нощи в Сталинградската битка.
Първоначално ние задържахме немците, като през цялото време отстъпвахме към Дон. Два пъти се наложи да пресека Дон, но това се случи не без намесата на негово превъзходителство Късмета. Стигам аз с дивизиона до мястото за прехвърляне на р. Дон и виждам, че понтоните вече ги няма. Вече заповядвах да подготвят ракетните установки за взривяване, когато към мен пробяга командирът на батарея Виталий Шестернин: ‘’Другарю капитан там има салове, а една тридесет и четворка ги потопява’’. Веднага подадох команда със знамената: ‘’След мен’’ и поведох колоната. Докладвах на началника, който отговаряше за прехвърлянето на войската и техниката през реката: ‘’Това е секретно оръжие’’! А той: ‘’Знам, знам. Товарете се на саловете’’. Ето така успяхме да преминем.
А вторият път преминахме при моста на село Трехостровска. Тъкмо дивизионът се приближава към моста и гледам 9 бр. пикиращи бомбардировачи. Пикираха отвесно и доста точно бомбардираха. С флаговете дадох заповед: ‘’Дивизионът да се разсредоточи’’. Дивизионът се разсредоточи, но самият аз не успях да се скрия. Залегнах около моста на пясъка. Чувам аз, че бомбата свисти. Бомбата профуча около мен, заби се дълбоко в пясъка и се взриви. Но се разлетяха не осколки, а купчина пясък, а заедно с пясъка и аз. Взривната вълна ме хвърли на 5 метра, оглуши ме, нищо не можех да чуя, ушите ми бяха задръстени с пясък. На езика на артилеристите това се наричаше камуфлет- взрив под земята. Това и ме спаси- чудо и късмет. След това ние крепяхме отбраната на Дон, но не за дълго: на 23 август се оказахме на Сталинград на река Волга.
-На какво шаси бяха качени пусковите части на ракетните установки?
- Установките бяха на ‘’Студебейкър’’- съвсем новички камиони бяха.  А преди това, когато бяхме около Воронеж бяха качени на Т-60, но те бързо излизаха от строя. Танкетката Т-60 беше с двигател на авиационен бензин, моторесурс 600 часа, а след това трябваше да се сменя двигателя, т.е. да се насочи танкетката за основен ремонт заедно с установката.
Край Сталинград наблюдателният ми пункт беше разположен в района на село Кузмичи. Разузнавачите започнаха да копаят по укреплението Анна Йоановна (б.р. комплекс от отбранителни съоръжения прикриваш провлака между реките Дон и Волга от набезите на номадите от Поволжието. Използван е от 1720 г. до 1776 г.). На картата земният вал беше доста ясно показан. Беше висок..., което беше много удобно за нас да вкопаем установките и по този начин да се спасим от бомбардировки и артилерийски обстрел. Но останалото пространство беше само степ, всичко се виждаше като на длан, а връзката ми от НП с дивизиона беше телефонна- радиостанциите бяха кът тогава. Тъкмо започне денят и ни подложат на обстрел- прекъснат кабелите и връзка с дивизиона няма. Естествено свързочниците незабавно се отправяха да възстановят връзката- само че или загиваха, или бяха ранявани. Два-три дни се мъчих и изведнъж цял един ден връзката с дивизиона работеше прекрасно. Питам аз сержанта:
- ‘’Какво има, днес през цялото време връзката е налична’’?
– ‘’Другарю капитан, измислихме един способ, с който отсега ще имате връзка постоянно’’!
– ‘’Разкажете’’.
‘’ – През нощта отидохме на мястото, което немците прострелват, цялото пространство е около 50-70 метра. Разклонихме главния кабел от НП на седем отделни кабели и ги разпръснахме на различни страни по въпросната площ. Когато немците започнат обстрел ще прекъснат един кабел, втори ще прекъснат, но всичките седем няма да успеят’’.
Ето това беше боец!
Ординарец ми беше Анатолий Журавльов. НП трябваше да бъде разположен на височина, от която противникът да бъде добре виждан. Но очевидно въпросната височина беше видна и за противника. Ние оставяхме автомобила в оврага, а по-нататък към височината се придвижвахме пеш. Само че командирът се движи винаги с ординарец, а немците знаеха това. Видят ли да се движат двама- значи един задължително е командир, а не беше трудно да се досетиш кой, при условие че ординарецът винаги върви от уважение отзад. Тъй като Журавльов знаеше за това ми казваше: ‘’Другарю капитан, вие отивайте, а аз ще изостана’’. След това взимах бака или мешка и се превръщах в обикновен редник. Снайперистът не би се открил (с един изстрел той ще открие позицията си), той стреля по сериозни цели- нужен му е командир или поне картечар. И така аз преминавах. Не трябваше също да се показва ордена, ако имаш такъв, защото така загина доблестният командир на дивизион майор Новиков. Той винаги носеше ордена си, който освен това беше излъскан до блясък. Изкачи се той на височината, орденът му блесна и на немецът му стана ясно, че това е офицер. Така намери смъртта си той.
Командирът на дивизион задължително разполагаше с ординарец, телефонист, радист и разузнавач. Телефонистът и радистът са ясно защо нужни- за да предам заповед по телефона или радиостанцията. Разузнавачът имаше за задача бързо да подготви или намери окоп или в краен случай дупка от избухнал снаряд, слагаше по местата им бусола, стереотръба, които ми бяха нужни. А ординарецът ми трябваше, за да предам също някаква заповед. Трябва да ви е ясно, че ординарецът не е слуга, защото много смятат, че той основно чисти ботуши. Той предава заповеди, привиква този, който ми е нужен. Фактически той е командирска свръзка и много важно беше да бъде съобразителен, за да не сбърка заповедите, тъй като при нас артилеристите имаше сложни команди. Примерно да се предаде точно маршрута на движение на командира на батарея, който води огневите взводове.
Опитните бойци знаеха добре, че вечер с бинокъл не бива да се наблюдава. Ако наблюдавате по това време с бинокъл или стереотръба, какво ще се получи? Отблясък. А на противника му е ясно: отблясъкът е знак за наличие на НП, знак за присъствие на командир. Без значение какъв чин има- те могат да го определят по местонахождението му. Ако е на първа линия значи там се намира командир на батальон, макар и рядко може и командир на полк. Командирът на полка е разположен по-надалеч. Съответно командирът на дивизия е на полагаща се още по-далечна дистанция. Запознатите с военното дело знаят, че всичко това е определено- всеки си знае мястото.
Следва продължение...
Александър Филипович Пануев- командир на дивизион ''Катюши''. Част 1
Александър Филипович Пануев- командир на дивизион ''Катюши''. Част 3
| 
