Помня съседа си Андрюха- здраво, жизнерадостно момче, който се върна от войната съвсем различен,. Той не споделяше какво е видял там, но по нощите започна да крещи така, че будеше съседите. В началото той само блъскаше, а после започна и да чупи. Изглежда той имаше силното желание да забрави това, което обикновеният човек не би искал да види. Той много бързо се лиши от живота си- някъде за около година- намериха го умрял от предозиране в храсталаците покрай пътя. Сега, когато слушам новините, в които се съдържа думата ''Чечня'', веднага си спомням за него. А как асоциира тази дума обикновеният руски човек? Може би с видеоклиповете с отрязването на главите на пленените войници? Или пък с новогодишното изказване през 95-а година на в момента покойния Елцин, или с фразата на все още жизнения Путин ''ще ги удавим в тоалетната'' (б.р. Публично използван израз от министър-председателя Путин на 24 септември 1999 г. по време на пресконференция, когато той коментира събитията от предишния ден, а именно: бомбардировките на руската авиация над Грозни. Отговаряйки на журналистически въпрос: ''Какво ще правите с терористите'', Путин дословна казва: ''Ще преследваме терористите навсякъде. Ако ги намерим в клозета- ще ги удавим в тоалетната чиния!''). А какво ще си спомнят чеченците- бомбардировките на колоните бежанци и зачистката (б.р. Израз, който се използва за обозначаване на оперативно-войскови операции в населените пунктове за проверка на документи, проверка на къщите с цел задържане на подозрителни лица) на селата? Хората, които прекараха тази война живеят сред нас. Някои от тях ще успеят да се върнат към нормалния живот, някои ще се сринат. Хората, които са лично отговорни за тази война, за хилядите убити са също сред нас. Ехото от тази война отеква и досега. Само новините за постоянните терористични актове се разводняват от убийството на Буданов (б.р. Юрий Буданов, командир на 160-ти гвардейски танков полк, който е обвинен в отвличането, изнасилването и убийството през 2000 г. на 18 годишната чеченка Елза Кунгаева. На 10 юни 2011 г. полковник Буданов е застрелян в Москва). или от покупките на Кадиров с наши пари на поредното Ламборгини за кортежа си или на скъп чуждестранен треньор за футболния му отбор.
- Кога попадна в Чечня?
- Бях срочнослужещ в Иркутска област, а през 1994 г. преди уволняването ми се пръсна слух по частите, че набират войници за Чечня. Официално ни съобщиха, че отиваме на учения. Формирането беше в Гусиноозерск, а в Екатеринбург получихме снаряжение, автомати, техника. За това, че ни карат в Чечня ни казаха едва тогава, когато пресякохме границата. Тогава ни уведомиха, че за дезертьорство ни се полага разстрел, за мародерство- разстрел, отсега нататък живеем по военновременните закони. По същество, там отидох през февуари 95-а г. и се уволних направо от окопа през април. През януари завзеха Грозни и аз се оказах там практически точно след Нова година.
- Бяхте ли осведомен за ситуацията в Чечня?
- Да, показваха по телевизията. В Екатеринбург гледахме новините и знаехме, че ще има война.
- Как ти първоначално схвана, че си вече на война?
- В началото за младежта беше интересно. Искахме да се проявим, да погеройстваме. Но и малко се бояхме, разбира се- война е все пак, могат и да те убият. Но чак толкова голям страх липсваше. Всичко се изясни, когато за пръв път попаднахме под обстрел. След това просто брояхме часовете, дните. На война планове няма, там просто изживяваш всяка минута като последна.
- Къде беше дислоцирана вашата част?
- Придвижвахме се постоянно, подробно сега не си спомням вече, толкова време мина. Помня Гудермес, Аргун, Шали, Чечен-аул. В покрайнините на тези градове бяхме разположени.
- Какви бяха твоите първи впечатления?
- Ами, тъкмо бяхме пристигнали, помня, че се придвижвахме... А при чеченците зимата е киша, нямат студ като при нас... Колоната се движеше, заобикаляхме техника- на шосето имаше самолет, обърнат багер, автомобили. Започнахме да се приближаваме към населен пункт и започнаха да се появяват трупове. От автомобилите се подаваха крака, около пътя лежаха трупове- всичките бяха цивилни. Пристигнахме на мястото на дислокация, там бяха разположени разузнавачи. Разглеждаме ги, а те пълзейки се придвижваха. Ние си стоим изправени, питаме ги: - ''Как е, какво става?'' А те:- ''Вие луди ли сте бе, лягайте, тук има снайпер!''. Така до края на службата все на колене се движехме, криехме се.
- Терористи видя ли?
- Не, само цивлини. Към нас не се приближаваха, отпред имаше танкове, а пред танковете беше разположена пехотата. Имаше сериозни сражения, но с терористите аз лично не съм се сблъсквал. Пред очите ми нашите момчета стреляха, взривяваха- до чеченците имаше 500 метра. Боевете бяха главно през нощта, затова можеше да се види светлината от изстрелите. Дори един път, около Чечен-аул, когато чеченците се опитаха да пробият през съседните позиции, беше светло като ден от осветителните ракети и изстрели. 
- В какви войски служеше?
- Бях противотанкист. Водач на БРДМ (б.р. Бронирана разузнавателно-дозорна машина), това е машина от типа на БТР с осем колела, само че наполовина. Стреляхме с управляеми ракети, с далекобойност от 2 до 4 км. Ракетата се изстрелва, а след нея се развива жицата, гледаш я на прицела и управляваш с джойстик. Такава ракета може да я вкараш право в малко прозорче. При нас едно момче получи медал за това, че при Шали, на циментовия завод отряза с такава ракета чеченското знаме точно в пилона. 
- Разкажи за някакви запомнящи се моменти от това време.
- Бяхме на една ливада, а до нея имаше рекичка... Решихме да се поизмием, намерихме един варел, напълнихме го с вода, започнахме да топлим водата и командирът на батальона дойде. Между другото в Чечня се пиеше много- имаше постоянен стрес, за да приглушиш страха и т.н. И така, нашият комбат дойде пиян и започна да ни учи какво е животът, повика едно новобранче и започна да му обяснява как трябва да се живее правилно. А за да стигне лесно до съзнанието му, дръпна халката на граната и му я пъхна в пазвата. Тъй като бяхме около тях, веднага залегнахме, чакайки взрива... Вдигнахме си главите- като че ли разговаряха... Както си беседваха комбатът измъкна гранатата и я метна във варела с вода, който ние подготвяхме за къпане. Командирът залегна едновременно катурвайки на земята войничето... Последва взрив, а варелът разцъфна като розичка... Ето така се изкъпахме ние.
Но и шегички се случваше да има. Така един път ме избъзикаха, въпреки че хич не ми беше до смях. Бях на бойно дежурство в машината и наблюдавах местността и изведнъж чувам хлопане по бронята и глас с акцент- ‘’Руски, предай се!’’ Веднага се разтреперах целия, как така се случи това- никакво сражение нямаше, отпред са нашите, а аз на какво попаднах... Още един път тропане по бронята и аз съвсем се сринах... Намирах се в куловата установка, а на моето място на водач седеше командирът на БРДМ-а. И така, решихме да се пробваме да офейкаме с машината, докато не са ни взривили. Започнахме да си сменяме местата, ама машината е тясна, не можем да се проврем един друг и изведнъж чуваме... смях. Тогава разбрахме, че момчетата са решили да се пошегуват с нас.
-Много се пише, че войната е била тотален бардак...
- Да, така беше, ето ви един показателен случай- пехотата ни предаде, че към нас се движат танкове. Направихме запитване, а отговорът беше, че танковете не са наши. Взе се решение танковете да се унищожат. Приведохме ракетите в готовност и двата танка бяха разбити. Пехотинците дойдоха радостни- отличили са се, ще има награди... Да, ама не стана така, на другия ден комбата го дадоха на трибунал- оказа се, че танковете са били наши.
- Танкистите загинаха ли?
- Ракетата е кумулативна, пробива бронята и се взривява вътре в танка- момчетата са нямали абсолютно никакви шансове. Несъгласуваността беше постоянна.
- Донесе ли някакви сувенири от там?
- Не, демобилизирах се още на сутринта в окопа, на обед сдадох оръжието и с вертолет ме откараха в Грозни. Със себе си носех само мешката. Дрехите ни ги раздадоха в Моздок. Така че, със себе си нищо не взех.
- Ама ти по самия Грозни ли мина?
- Да, фактически там си беше истински Сталинград... Минахме покрай двореца на Дудаев- всичко беше разрушено, нито една сграда не беше обитавана. По това време вече възстановяваха летището, но все пак в Грозни още се стреляше. 
- Каква беше ситуацията със снабдяването?
- Ужасна. За първи път в живота си изпитах глад там. Практически се хранехме на собствени начала. Някъде лук ще откъснеш, кокошка ще уловиш, картофки ще си изкопаеш. Тайничко си мародерствахме. Даваха ни само булгур... Хляб караха направо в камиона и го изсипваха в калта. Отбираш повече или по-малко чист... Понякога получавахме колети, на мен роднините ми ми изпращаха чай... Само че този чай не го пиех, просто го миришех и си спомнях за вкъщи. Чеченският чай беше без миризма, докато нашият чай беше ароматен. Но да си кажа честно, кутията с чая я намериха моите колеги, казаха, че съм скрил колета и го изпиха.
- Ти лично в реална бойна ситуация участва ли?
- Да. Тогава, разбираш ли, имах един такъв страх... Когато започваше стрелба аз не виждах къде точно стрелям, имайте предвид, че зрението ми не беше много добро. Някои се суетят, други бягат, трети стрелят- хаос... Стрелям и аз където ми падне, а пълнителят на автомата свършваше бързо и си мисля, а ако сега се получи пробив и патроните ми свършат... Ето за такава боязън ставаше дума. А иначе с оптиката на установката всичко беше много добре видимо- до 4 км. Имаше един случай- седя в машината и виждам светлината от изстрелите от една къща срещу нас. Докладвам аз по радиостанцията- ‘’Виждам цел!’’, а в отговор ми бе заповядано- ‘’Целта да се унищожи!’’. 
Изстрелях ракетата..., но не я видях в прицела. Въпреки всичко взривът по къщата беше ясно видим... Но се оказа, че мен са ме чули танкистите, които бяха разположени до нас и са изстреляли и те снаряд по къщата. На сутринта намирам ракетата под колелата на машината- неексплоадирала. Тя беше изстреляна, но не беше успяла да полети... Докоснах я, а ракетата беше гореща. Затичах се и доложих веднага на командира. След това изолираха ракетата и пробваха да я взривят. Само че не успяха и я оставиха така. Като цяло от шест машини, само две стреляха, останалите просто ги разхождахме.
-Като ветеран от войната какво получи от държавата?
- Удостоверение, че съм участник в бойни действия ми дадоха едва след десет години. А що се отнася за някакви привилегии... Знаеш ли, в началото пътувах безплатно с градския транспорт, просто си показвах военния билет. Да, ама идва при мен кондукторката и ми казва: - ‘’Аз теб не съм те изпращала там, затова или плащай, или слизай от рейса!’’. Много се засрамих, почувствах се обиден, платих си билета и оттогава никога не съм пътувал безплатно. Облекчения затова, че съм ветеран практически няма- получавам пенсия от 1500 рубли и това е всичко. Има някакви привилегии, опитах се да се осведомя, но там е такава бюрокрация, че...
- В армията сблъсквахте ли се с тормоз от страна на старите войници?
- Да, тормозът беше навсякъде, дори и в Чечня.
- Как мислиш, имаше ли смисъл да се вкарва войска в Чечня?
- Този въпрос не ми го задавайте на мен, аз бях обикновен войник. Официалната теза беше, че възстановяваме конституционния порядък там. Сега вече си мисля, че там просто се сблъскаха някакви интереси. Т.е. воюваха не народите- руснаци с чеченци, а просто с кръвта на нашите войници и чеченци някои хора преследваха свои користни цели. Считам, че всяка война би могло да бъде избегната, но това не е изгодно за тези, които я замислят. А войната не я започват обикновените хора, народът, а тези които държат властта.
- Какво ти е отношението към чеченците?
- След войната ги мислех за врагове. Понастоящем се отнасям много положително въобще към всички кавказки народи- имат много интересна култура, религия. Самите хора са добри, приветливи- уважавам този народ. И икономиката си управляват грамотно, убедих се в това в Чечня. Всичко е газифицирано, електрифицирано, водоснабдяване има, краварниците им са образцови. Докато нашите колхози бяха унищожени, техните процъфтяваха.
- Какво би посъветвал момчетата, които тепърва ще влизат в армията, какво държане да имат?
- Преди всичко да бъдат мъже- обещаеш ли нещо, спази си обещанието. В армията трябва да бъдеш корав, никаква слабохарактерност или нерешителност иначе бързо ще те смачкат. Ако се опитат да те унизят- дай им един в муцуната. По-добре един път да те пребият, отколкото после постоянно да се унижаваш. Същта така ще ги посъветвам да останат себе си, да бъдат хора.
- А на война как да постъпват?
- Когато си на война, преди всичко трябва да се стремиш да оцелееш. А ако се наложи да умреш, то направи го достойно. Това е много трудно да се направи, когато те е обхванал животински страх, за това нещо трябва да се готвиш. Трудно ми е да говоря за това.
- С какво асоциираш войната в едно изречение?
- Смърт и кал...
Интервюто е взето през лятото на 2011 г.
Source: http://www.moldovanov.ucoz.net | 
