Списание ‘’Секретныe материалы’’, май 2012 г.
Крилатата пехота
Въздушно-десантната войска (ВДВ) възниква от ‘’брака’’ между пехотата и авиацията. Безспорно първенство в приноса за създаването на летящата пехота принадлежи на Съветския съюз. Второ място също така несъмнено може да се даде на Германия. Военната доктрина и на двете държави залага на активната настъпателна операция. На парашутистите им предстояло да действат като острие на атаката: да десантират в тила на неприятеля, да унищожават базите и комуникацията му. Обаче Втората световна война внася своите корекции. На сметката на десантчиците били няколко гръмки операции, но летящата пехота така и не се превръща в сила способна да промени общия ход на бойните действия. За да разберем защо се случва това и как именно повлиява опитът от 1939-1945 г. на по-нататъшната история на ВДВ следва да се насочим към биографиите на двама офицера- Щудент и Маргелов.
Щудент 
Курт Щудент се ражда на 12 май 1890 г. в Бирхолц (Бранденбургска област) в небогато благородническо семейство. В детството си Курт мечтае да стане доктор. Но, както често се случва парите за образование не достигали и заедно с по-големия си брат той постъпва в кадетска школа. На 19 години юношата става лейтенант и е разпределен в 1-ви Кралски пруски батальон. Военната част се е считала за привилегирована и освен това е била разположена близо до родното място на Щудент. Курт е имал доста свободно време и редовно посещава не само своите близки, но и летателните курсове организирани в съседство. В резултат на това през Първата световна война той е разпределен не като пехотинец, а като летец.
От октомври 1916 г. Щудент командва ескадрилата ‘’Ягдщафел’’, където се проявява като смел и способен авиатор. Но в края на 1917 г. в един от въздушните боеве Курт е ранен, а последвалото след година поражение на Германия го довежда до състояние на тежка душевна криза. Всъщност депресията продължава малко. Възстановил се от сътресението, той се жени и нашият герой се връща към военната професия.
Заедно с колегите си той се заема с възобновяването на авиацията, но доколкото, съгласно Версайския договор Германия има забрана за собствени ВВС, базата за подготовката на летците станали аероклубовете. Щудент работил в един от тези конспиративни центрове- Флигерцентрал (б.р. Специално военно-авиационно бюро начело с майор Хуго Шперле, станал впоследствие фелдмаршал) и е възможно именно тогава в неговата глава да са се родили първите проекти за въздушни десанти.
През 1928 г. Курт го превеждат обратно в пехотата, където той дослужва до майорско звание. След пет години на власт идват нацистите и от този момент започва ренесансът на немската армия. Зад гърба си Щудент има опита и на пехотинеца, и на летеца. Но въпросът как да координира тези две специалности се е решил през 1935 г., когато той присъствал на маневрите на Киевския военен окръг. Виждайки как 1200 съветски парашутисти десантират, смелият офицер решава, че Германия трябва бързо да догони и изпревари Русия.
През 1938 г. на Щудент е поръчано да сформира първото подобно съединение в немската армия- 7-ма парашутно-десантна дивизия. Наистина, на него му се е наложило да се сблъска със съпротивата на колегите си, много от които неодобрително възприели неговия замисъл. Стремейки се да докаже своята правота, Щудент силно се стремял към военна акция. Той предлагал използването на неговата дивизия като начало за окупацията на Судетската област, а след това в полската кампания. Обаче нито в Чехословакия, нито в Полша не е била необходима помощта на парашутистите. Въпреки всичко генералът-новатор настоява за формирането на още една- 52-ра десантна дивизия. Успешно лавирайки с противоречията между сухопътното и авиационното командване, Щудент сполучва трансформирането на летящата пехота в самостоятелен род войска, която самият той възглавява в качеството си на командващ 11-ти авиодесантен корпус. И въпреки че и Гьоринг, и Браухич се опитвали да сложат ръка върху неговата рожба, единственият човек чието мнение на Щудент наистина му се е налага да вземе под внимание е бил Адолф Хитлер.
Звездният час на немските десантчици настъпва през май 1940 г. Прекрасно разбирайки, че да пробият фронтално линията Мажино е практически нереално, немското командване решава, че един от двата главни удара трябва да се нанесе през територията на неутралните Белгия и Холандия. Проблемът се усложнява от това, че и двете страни разполагали със силни армии и мощни фортификационни укрепления.
Предмет на гордост за белгийците е бил форт Ебен-Емаел, разположен на брега на канала Албер. Фортът представлява сложна система от бункери и бетонни прикрития, практически неуязвим за танковете и пехотата на противника. Но защитниците на крепостта съвсем не помислили за десантчиците на Щудент. Вечерта на 10 май групата на оберлейтенант Витциг
 (85 човека) с три десантни планера DSF 230 се приземява във форта. Добирайки се до бункерите, десантчиците засипват с гранати картчените амбразури. Същевременно сапьорите залагат динамитните заряди. Нощната тъмнина е прорязана от взривове. Във въздуха полетяват бетонни блокове и железни куполи. На сутринта гарнизонът на крепостта се предава. А няколко часа по-рано три други десантни групи овладяват стратегически важните мостове на р. Маас, по които в Белгия и Холандия нахлуват главните сили на немската армия.  Тези дни Щудент е бил идолът на Вермахта. Но, подобно на болшинството от професионалните военни, нашият герой не харесвал есесовците, а те разбира се му отвърнали с взаимност. Именно разногласията с другарите по оръжие довеждат до инцидента в Ротердам, когато Щудент е ранен от куршум на неизвестен вражески снайпер. Обаче някои твърдят, че в генерала са стреляли негови съотечественици от любимия полк на фюрера ''Лейбщандарт Адолф Хитлер''.След оздравяването му през септември 1940 г. Щудент е награден с Рицарски кръст и получава звание генерал-лейтенант. Сега планове за операции, коя от коя по-смела, се изсипва от него като от рог на изобилието. Десанти на Британските острови, Гибралтар, Кипър, Малта- всички тези идеи така и не стават реалност. По време на кампанията в Гърция (април-май 1941 г.) летящата пехота отново блясва при завладяването на Коринтския канал, но въпросната операция е проведена зад гърба на Щудент. Тогава, опасявайки се, че ще остане в сянка, генералът предложил завладяването на Крит- островът, на който от Гърция са се евакуирали остатъците от британския експедиционен корпус. 11-ти корпус е подкрепен от 5-та планинска дивизия на генерал Рингел и на 20 май 1941 г. немски парашутисти се появяват над Крит. 
Тяхната първа цел е летището Малеме. Тук десантниците се сблъскват с новозеландски пехотинци. Много от парашутистите са били застреляни още във въздуха, а приземилите се заели отбрана на неголям плацдарм. Ако охраната на летището веднага бе преминала в атака, то събитията биха се развили по друг сценарий. Но британското командване загубва време и получилите помощ десантници на сутринта преминали в настъпление. Малеме бил завзет, а също така летищата и полосите за излитане в Ханя, Ретимно, Ираклион. Британският флот започнал да евакуира своята пехота от южната част на острова. А в северната част се стоварвали все нови и нови части на Вермахта. 
Англичаните загубват в Крит около 13 хиляди убити, ранени и пленени. Загубите на немците били 6 хиляди, от които 3,5 хиляди е делът на десантниците. Като че ли резултатът би могло да се признае за удовлетворителен, обаче фюрерът се е почувствал измамен. Той наградил Щудент с Рицарски кръст с мечове, но при това не се удържал и язвително заявил: ‘’Крит показа, че времето на десантните части е свършило’’.
Толкова категоричен извод, може би е бил преждевременен. Но наистина, по време на кампанията в Русия десантните войски действително се оказали на втори план. Щудент въпреки всичко напомнял за себе си и предлагал да се стовари десант в дълбокия тил на Червената армия. Отначало идеята е била за завладяването на стратегически важното пристанище Батуми (б.р. Батуми е столица на автономна република Аджария в състава на Грузия), след това на Колския полуостров (б.р. Полуостров в северозападната част на Европейска Русия, мие бреговете на Баренцево и Бяло море). Но всичко това изглеждало съмнително и едва през 1943 г. на генерала възлагат отговорната, но не много мащабна операция по освобождението на Мусолини. И въпреки че за нея Щудент получава Рицарски кръст с дъбови листа, цялата слава се е паднала на неговия по-ловък подчинен- Ото Скорцени.
През 1941-1943 г. неголеми групи от десантчици извършили диверсионни мероприятия. Що се отнася до по-крупните съединения, то те по правило били използвани на фронта в качеството на обикновена пехота. Едва през 1944 г., когато положението на Германия съвсем се е влошило, Хитлер отново се увлякъл по въздушните десанти. Обаче по това време елитът на летящата пехота бил смлян в руската месомелачка и сега трябвало всичко да се започне наново.
Щудент бил произведен в чин генерал-полковник и му предложили да сформира цяла десантна армия. Но още преди да успее да създаде нещо подобно, в Холандия съюзниците провели операция ‘’Маркет-Гардън’’- най-големият парашутен десант за всички времена.  Операцията е проведена именно там, където предстояло да действа армията на Щудент. ‘’Маркет-Гардън’’ претърпява пълен неуспех, но и немските десантчици не успели да се проявят и отново използвани като пехота били насочени да запълнят пролуките на фронта. Щудент също така се опитвали да го използват като пехотен командир, в края на войната му е заповядано да стабилизира ситуацията в района на Мекленбург и именно тук англичаните го пленили.
Щудент бил даден на трибунал за военни престъпления извършени в Крит. Но от показанията на свидетелите се изяснило, че той не само не е опетнил себе си със зверства, но напротив, издал е заповед да не се извършват репресии срещу местното население. Много британски офицери се отнасяли към подсъдимия с нескривано възхищение. Ето какво споделя генерал Джон Хакет: ‘’Курт Щудент се явява създателят на първите десантни части. Именно той носи отговорността за прочутите успехи на немския десант по време на Втората световна война. Аз, британският десантник, който се е сражавал с немските десантчици по време на войната, мога лично да свидетелствам, че това бяха войници от висока класа’’.
Излизайки на свобода Щудент се заселва във Вестфалия. Съпругата му умира скоро след войната, а синът му загива още през 1944 г. на фронта. Остатъка от живота си Щудент прекарва в усамотеност, умира на 88 годишна възраст.
Маргелов 
Василий Филипович Маргелов е роден в Екатеринослав (Днепропетровск, Украйна) на 9 януари 1909 г. в семейството на работници металурзи. Синовете в семейството били четирима, като съдбите на братята напълно отразили възможните варианти за кариера по съветски: един е бил репресиран, другият става партизанин, третият сътрудничи с окупаторите, а четвъртият достига до длъжност командващ Въздушно-десантните войски на Съветския съюз.
Кариерата си Василий Маргелов започва като зидар. След това е бил хлебар, миньор, лесничей. През 1928 г. го призовават в армията и с издадено удостоверение от Всесъюзният ленински комунистически съюз на младежите е изпратен в Минск за обучение за червен командир. Там Василий встъпва в ВКП (б) (б.р. Всеруска комунистическа партия (болшевики) ) и даже оглавява отряда на курсантите придвижващ се със ски по маршрута Минск-Москва, за да приветстват XVII-ия конгрес на партията.
След завършване на училището Василий служи в школа за преподаватели, а впоследствие преминава в строева част. Своеобразно кръщение за капитан Маргелов става ''освободителният поход'' в Западна Украйна и Беларус. Поляците не оказвали особено съпротивление на Червената армия, но от време на време въоръжени сблъсъци все пак са се случвали. В тези случаи руснаците напълно могли да разчитат на помощта на своите тогавашни съюзници- немците. Но все пак отношенията между братята по оръжие били доста сложни.
Така например, веднъж командването заповядва на Маргелов да отмъкне от съюзниците нов образец противогаз. С още двама офицери той се отправил към разположението на най-близката част на Вермахта и под благовиден предлог устройва с немците запиване. В разгара на гуляя Василий Филипович забелязва двама немски войника отиващи към тоалетната. Под шегите на другарите си по чашка Маргелов също се отправил към нужника. Около клозета той заколил двамата немци, взел им противогазите, а телата им хвърлил в нужника. В обратната посока съветските офицери се връщали с чувството на изпълнен дълг, но се натъкнали на полска засада. Спътниците на Василий Филипович загинали, а самият той бил спасен от нападението на поляците от.. немските си съюзници. Те навреме дошли на помощ, след това полекували Маргелов в своята болница и го предали на съветското командване. Естествено без противогазите, които останали в разбития автомобил.
Василий бил подложен на дълги проверки от Особения отдел, след което бил изпратен да изкупува вината си на северозападната граница. Тук Червената армия се е опитвала да освободи финландските трудещи се. Обаче населението на Суоми не желаело да се освобождава и ходът на военните действия приемал все по-драматичен характер.
Много смут внасяли отрядите финландски скиори. За борба с неприятеля решили да създадат батальон от спортисти-скиори от ленинградските и московските университети. Василий Филипович става командир на батальона, а първата му операция завършила с оглушителен полууспех, полускандал.
Промъкнала се в тила на противника, групата на Маргелов взела шестима пленника, които обаче се оказали не финландци, а... шведи. Както се изяснило, те изпълнявали специална задача, изучавайки възможността за преминаване на Швеция на страната на Финландия. Акцията завършила с дипломатически скандал, а Василий Филипович става изкупителна жертва. Наистина на него му присвоили майорско звание, но длъжността, която му намерили не била особено комфортна- командир на 15-ти отделен дисциплинарен батальон.
Голяма част от дисципаджиите били бивши криминални престъпници. Но след като Маргелов прасва с опакото на ръката си един от авторитетите, с опитите да се живее по неписаните норми на затворническия живот било приключено. Подчинените му не само започнали да го уважават, но и обикнали своя командир, награждавайки го с прякора Бащицата. Прякорът му дотолкова се е срастнал с Василий Филипович, че се е запазил за него и в другите части, които командва.
През Великата отечествена война дисципаджиите ги използвали на най-рискованите участъци. Загиналите или ранените в бой войници от наказателния батальон получавали амнистия и ги считали, че ‘’са си изкупили вината с кръв’’. В боевете през лятото на 1941 г. от подчинените на Маргелов оцелели малцина. Оцелелите били реабилитирани и вече в качеството на обикновени войници от тях било създадено ново съединение. Действително, с любимият им Бащица се наложило да се разделят- Василий Филипович бил отзован в Ленинград и го назначили за командир на 1-ви специален скиорски полк, набиран от моряците на Балтийския флот. За пръв път на Маргелов му се е наложило да се сблъска с десантчици, но тук става дума не за парашутисти, а за морски пехотинци.
Тук трябва да направим малко отклоняване и да поясним, че към есента на 1941 г. с някога мощните въздушно-десантни войски на Съветския съюз било приключено. Цели армии попадаха в обкръжение и да се мисли за стоварване на някакъв десант в тила на противника просто не е било наложително. Парашутните корпуси се превръщаха в пехотни. Що се отнася до морските пехотинци тук всичко е било по-сложно. Например, около Ленинград борбата имаше позиционен характер, така че именно морските десантчици често са се оказвали тези средства, с помощта на които е било възможно да се разбие отбраната на противника. Друг е въпросът, че от съветска страна нивото на подготовка на подобни операции е бил нерядко ужасяващ, в което Маргелов му се е наложило да се убеди от собствен опит.
На 27 ноември 1941 г. преминавайки по леда на Ладожкото езеро, неговият полк атакувал позициите на противника в направление село Липки-Шлиселбург. Още в самото начало на боя Василий Филипович бил ранен. Подчинените му го укрили на шлеп, замръзнал в езерото недалече от брега. С викове ‘’Ура!’’ и ‘’Пази се!’’ (б.р. Предупредителен вик използван от моряците) десантчиците отхвърлили противника от укритията и се опитали да се закрепят на плацдарма. Сега всичко зависело от огневата поддръжка на артилерията и скоростта, с която ще дойде на помощ майчицата-пехота. Но нито артилерия, нито пехота така и не се появили. Немците се хвърлили в контраатака и след ожесточена съпротива остатъците от моряците се върнали на изходни позиции. Впоследствие се е провел съд, на който се е изяснило, че помощта не пристигнала, тъй като командирът и комисарът на пехотната дивизия просто се напили и забравили за операцията. Раненият Маргелов се е явил в съда в качеството си на свидетел. След обявяване на смъртната присъда подсъдимите се приближили до него и помолили за прошка.
Върнал се в строя, Василий Филипович бил назначен за командир на 218-ти стрелкови полк. Популярността му сред войската растяла. Бащицата се грижел за подчинените си, делил си с тях дажбата си. Освен това, Василий Филипович го уважавали и за силата, която притежавал- той бил майстор на ръкопашния бой, а по време на сутрешна физзарядка често ‘’подстригвал’’ върхарите на дърветата с ръчна картечница, при което очевидци разказвали, че със същата тази картечница в един от боевете Маргелов лично е натръшкал 79 фрица.  (б.р. На снимката Маргелов е този с фуражката)
В края на 1942 г. Василий Филипович бил прехвърлен на Сталинградския фронт. В боевете на река Мишкова възглавяваният от него 13-ти полк към 3-та гвардейска стрелкова дивизия заедно с другите части проваля опитите на немците да деблокират армията на Паулус. Ето какво пише немският генерал Мелентин: ‘’Няма да е преувеличение да кажем, че битката на бреговете на тази неизвестна река довежда до криза Третия райх, поставя края на надеждите на Хитлер за изграждането на империя и се явява решаващото звено във веригата събития предопределящо поражението на Германия’’.
След половин година в ролята на отбраняваща се страна са се оказали вече немците. Опитвайки се да удържи Донбас, немското командване създало мощен рубеж- той получава наименованието ‘’Миус-фронт’’, който държи позиции до август 1943 г. Маргелов взима активно участие в пробива на този рубеж, за което получава длъжност командир на 49-та стрелкова дивизия. Именно начело на това съединение Василий Филипович участва във форсирането на Днепър и става Герой на Съветския съюз.
Но едва ли не повече от много свои победи Василий Филипович се е гордеел с безкръвното пленяване на три танкови дивизии от СС- ‘’Мъртвешка глава’’, ‘’Велика Германия’’ и 1-ва полицейска. Капитулацията победители и победени отбелязали с угощение. Възможно е за Маргелов в това да е имало някаква символика: за него Втората световна война започва и завършва с едно и също събитие- съвместно пируване с немците.
На Парада на победата Василий Филипович командва сборния батальон на 2-ри Украински фронт.  След това той учи две години във Военна академия и през 1948 г. приема командването на Псковската дивизия. Така почти на 40 години Маргелов става десантник и извършва своя първи скок с парашут.
В следвоенния период на ВДВ отново започва да се отделя подобаващо внимание и през 1954 г. Василий Филипович възглавява ВДВ, като командващ. В памет на службата си в морската пехота той въвежда нов елемент в униформата на ВДВ- моряшката долна фланелка, но заменя черните ивици на фланелката със сини. Известността на Маргелов сред подчинените му била толкова голяма, че в негова чест абревиатурата ВДВ започнала да се чете като ‘’Войската на чичо Вася’’ (б.р. На руски ‘’Войска дяди Васи’’). Именно под командването на Василий Филипович летящата пехота се превърнала в елита на Съветската армия.
През живота си Василий Филипович бил женен четири път, при което три от петте му сина тръгват по стъпките на баща си и стават военни. Той умира през 1989г. и е погребан в Москва, в Новодевическото гробище.
В условията на Втората световна война с нейните милионни армии и гигантско количество техника, въздушно-десантната войска се оказва твърде деликатно и поради тази причина слабоефективно оръжие. И въпреки старанието на Щудент немските ВДВ в значителна степен да изпреварят ВДВ на съюзниците по отношение на бойния опит, сериозно влияние на хода на бойните действия те не оказват. Значението на летящата пехота нараства по-късно- по време на ‘’студената война’’. Въздушно-десантните войски се превръщат в инструмент за разрешаване на едни или други локални конфликти. И разбира се, е имало нужда от майстор, който да придаде на този инструмент необходимите качества- острота, блясък, твърдост. В такъв специалист се превръща генерал Маргелов.
Виктор Селедин
| 
