"The National Interest", САЩ
На 1 декември в Нюйоркския университет със спонсорската поддръжка на Центъра за съвременни руски изследвания Джордан и Съвета за етика в международните отношения на института “Карнеги” премина дискусия на тема “Русия в глобалния контекст“. Предлагаме на нашите читатели речта, подготвена за тази дискусия от професора по политология от Университета Роуд Айлънд Николай Петро.
Напълно съм съгласен с нашия първи посланик в Русия Джек Метлок, с бившия посланик на Великобритания в Русия Тони Брентън, с бившия посланик на Канада в Русия и Украйна Крис Уестдал, с бившите канцлери на Германия Герхард Шрьодер и Хелмут Шмит, както и с бившия президент на Чехия Вацлав Клаус.
Конфликтът в Украйна е конфликт между групите от коренното население, които имат много различна представа за това какво означава да бъдеш украинец. Това е война за украинското самосъзнание.
За най-западните области (Галиция) да бъдеш украинец означава да потъпкваш руската култура, за да може вместо нея да прогресира украинската култура. Там, творението Украйна, което се явява пълна противоположност на Русия, обикновено се смята за “цивилизационен избор“ в полза на Европа.
 За осем рускоезични области в Източна и Южна Украйна (която наричам Другата Украйна) да бъдеш украинец означава да бъдеш представител на отделен народ, който въпреки всичко си остава много близко до Русия. Тези украинци не желаят да се присъединят към Русия, но те също не искат и силом да ги заставят да се отказват от руската култура, за да бъдат считани за верни на своята страна украинци. Те не са съгласни с идеята, че е нужно да избират между някакъв цивилизационен избор. Но, ако ги принудят да избират между Украйна в състава на НАТО или ЕС и Украйна в съюз с Русия, те ще отдадат предпочитание на Русия в съотношение две към едно.
Следователно, в своята основа този конфликт е заради това, дали Украйна да бъде монокултурна или мултикултурна нация и мирът не ще се възцари там, докато украинската политика не бъде в съотвествие с културните реалии на страната.
Защо сега?
Повече от две десетилетия тези две регионално базирани версии на национална самоидентификация много трудно, но все пак успяваха да живеят съвместно. Поред поставяха на власт свои президенти и възпрепятстваха парламентарната дейност, за да може противоположната страна да не реализира на максимум своя политически дневен ред.
Вярно е, че такава безизходна ситуация изключваше провеждането на реформи, но това беше такъв украински начин за предотвратяване на гражданска война- която, както считаха мнозина, ще се разрази обезателно, ако една от страните започне напълно да доминира- превръщащ техните дефиниции за украинска идентичност в тест за гражданска лоялност.
Много украинци мислят, че точно това се е случило на 22 февруари 2014 г (На този ден Върховната Рада приема постановление за отстраняване на президента на Украйна Виктор Янукович от изпълняване на конституционните му задължения и определя извънредни избори за държавен глава на 25 май 2014 г.). Те оцениха свалянето на Янукович като нарушение на крехкото равновесие между Галиция и Донбас, поради което прецениха това за пряка заплаха за ключовите интереси на рускоезичните украинци. В началото на май е било проведено социологическо проучване, като две трети от респондентите заявяват, че “властта е свалена по насилствен начин, организиран от опозицията с подкрепата на Запада“.
В този същия ден три хиляди местни ръководители от източните и южните области се събират в Харков и гласуват да се вземе политическата власт в тези области в техни ръце, докато в Киев не се възстанови “конституционния ред“.
Кримският парламент стига още по-далеч опитвайки се да поправи старата грешка, за каквато той смята отмяната на конституцията от 1992 г (б.р. Става дума за приетата на 6 май 1992 г. от Върховния съвет на Крим конституция на република Крим). Насрочва референдум за предоставянето на Крим на голяма автономия в състава на Украйна. В отговор Киев изпраща в оставка министъра на отбраната и прехвърля армията на пряко подчинение на новия изпълняващ длъжността спикер на Върховната Рада и президент Александър Турчинов, който веднага се опитва да подмени в Крим местните армейски командири и сътрудници на спецслужбите.
Тогава кримските власти се обръщат за помощ в осигуряването на сигурност към руския Черноморски флот, който е дислоцииран в Крим. Аргументирайки се със заплахата за гражданите на Русия, военнослужещите и живеещите в Крим съотечественици, Путин получава пълномощия за използването в Украйна на руски войски. Една седмица по-късно се провежда референдум, като въпросът за него се променя от автономия в състава на Украйна до отделяне на Крим с намерението да се присъедини към Русия. Останалото, както се казва е история.
Такъв сценарий започва да се разгръща и в Донбас, но там Русия действа другояче.
Първо, Русия се дистанцира от въстаниците и се изказва срещу провеждането на референдума за предоставяне на региона на голяма автономия в състава на Украйна (не за отделяне)- въпреки че бунтовниците все пак го провеждат.
 Второ, провеждайки през февруари военни учения, Русия в края на април обявява, че връща войските по казармите, точно когато Киев започна своята военна компания на изток.
И накрая, след избирането на Порошенко, когато украинската военна кампания на изток започва да набира скорост, Путин моли парламента да му отнемат пълномощията за използването на армията извън пределите на Русия.
Ето защо аз не вярвам в това, че стратегията на Русия е насочена към дестабилизацията на Украйна. Тя вече трябва да приеме половин милион бежанци. Усилването на нестабилността ще доведе само до икономически крах, до несъстоятелността на държавата (б.р. фалит) и до нови милиони бежанци. Считам, че на Русия е нужна стабилна Украйна, която да може да ѝ върне 30-те милиарда долара дълг- частен, корпоративен, държавен.
Но Русия е абсолютно несъгласна със Запада за това как може да се достигне тази стабилност.
Западът съвсем не се тревожи от културните различия в Украйна и за това как те влияят на политиката. Западът смята, че ако корупцията намалее, икономиката ще започне да се развива и културните различия просто ще изчезнат.
От друга страна, Русия смята, че в културен план в Украйна е налице дълбоко разединение. Това разцепление подхранва корупцията, което води страната до политическа безизходица. Следователно, мирът и стабилността изискват легитимация на тези културни различия.
Това е малко по-различно от тази гледна точка, която аз изразих в самото начало- че мирът и стабилността ще зависят от привеждането на украинската политика в съотвествие с реалността.Фактически да се постигне това е възможно по два начина.
Първи начин- в Украйна да се създаде културен плурализъм, при което малцинствата получват равни с всички права в рамките на украинската политическа самоидентификация. Всъщност, именно на това решение отдават предпочитание Русия и рускоезичното население в Украйна.
Вторият- да се създаде еднородна в културен план Украйна, където малцинствата ще получат подчинен статус и ще бъдат лишени от политически възможности да променят това състояние на нещата.
Вариантът с културния плурализъм беше отхвърлен от президента Порошенко и мнозинството от новоизбрания украински парламент. А поради събитията от тази година монокултурният вариант получи нов старт. Причините са очевидни. Сега под контрола на правителството са шест милиона по-малко рускоезични украинци. Това е 28 процентно съкращаване на рускоезичното население на Украйна (без да броим бежанците).
Освен това, доколкото военният конфликт носи ярко изразен локален характер, рускоезичната Украйна загуби 43 % от своя БВП и 46 % от експортния си потенциал. Доминиращите някога рускоезични региони повече нямат това богатство и политическо влияние, което би им помогнало да осъществяват национална политика в благоприятно за тях русло.
Последните парламентарни избори демонстрират ново разпределение на силите. Загубата на избирателите в Донбас и в Крим, както и 17 процентното намаление на участието в изборите в останалите рускоезични региони на страната заедно с 3 процентното увеличаване на избирателната активност в Галиция доведе до това, че 90 % от местата получиха партии, които се застъпват за украинското културно превъзходство.
Дали ще могат или не да постигнат успеха на монокултурния подход в украинската политика, преди всичко ще зависи от това как страната ще започне да се отнася със своето рускоезично малцинство, което почти при всеки сценарий ще съставлява една трета от населението.
Много изтъкнати учени изразяват мнение, че рускоезичното население трябва да бъде превъзпитано, за да цени то повече своята подтисната украинска идентичност. Професорът от Донецкия университет Елена Стяжкина нарича този процес “позитивна, мирна колонизация“.
Но за постигането на тази цел на Киев ще се наложи да прокара в тези региони нов политически и икономически елит, така както направи Северът с Юга след гражданската война в Америка. Фактически в парламентарните споразумения подписани на 21 ноември, едно от ключовите места се явява реорганизацията на военните сили за осигуряване на “постоянно военно присъствие на изток“.
Както и в американския Юг, узаконената субординация на малцинството може да доведе до субкултура на недоволство по отношение на “окупаторите“, в резултат на което ще се появи нелиберална демокрация.
Какво следва?
 Нашето сегашно отношение към Украйна ми напомня за Соломоновия съд. Но вместо да се държат като майката, която дава детето си заради неговото спасение, Западът и Русия се държат като жената, която се съгласява детето да бъде нарязано на две, отколкото да позволи другата страна да го вземе.
В действителност ние имаме двойни интереси в Украйна. Първият- да се гарантира съществуването на жизнеспособна Украйна. Вторият- Украйна да не се превръща в предмет nа разногласие между Русия и Запада.
Оптималният шанс за съхраняване на Украйна в нейните днешни граници е програма за възстановяване надхвърляща и най-смелите мечти на Джордж Маршал (в периода от 1948 до 1951 г. САЩ предоставя на Европа стоки и услуги за 13 милиарда долара, което при сегашни цени се равнява на около 90 милиарда долара). Програма в такива мащаби ще изисква обединяването на ресурсите на Русия, ЕС и САЩ, както и на международни организации, които да работят съвместно в продължение на много години.
За съжаление шансове за реализация на такава програма просто липсват, главно заради това, че започва да се признава очевидното- важността на Русия в опазването на световния ред. Днес много наричат това “възнаграждаване на Русия“, въпреки че това е просто здрав разум.
Струва ми се, че ще ни се наложи да си плащаме за недалновидността ни до края на това столетие. На ум ми идват две възможни последствия.
Първо, това е крахът на Украйна като държава, доколкото днес страната се разпада на тези сфери на влияние, против които толкова пламенно се изказват политическите лидери.
Второто последствие бих го назовал Великото придвижване на Изток. Под това имам предвид, че Русия ще обръща все по-голямо внимание на своето неизползвано азиатско наследство. Много геостратези предупреждават западните лидери за недопустимостта на такава промяна и настояват лидерите да направят всичко възможно за обвързването на руските интереси към Европа. Няма съмнение, че много от тях помнят известната реч на Михаил Ломоносов, че “ Арктическият океан и Сибир са предназначени да засилят руската мощ“.
Опасявам се, че при сегашната политика на Запада, през 21 век това пророчество може да се осъществи .
Source: http://www.inosmi.ru | 
