Der Spiegel
Дневникът на Халдей
“Какво прекрасно утро и какъв отвратителен ден...“ пише тогава 24-годишният Евгений Халдей за 22 юни 1941 г.- този ден, когато за него и страната му започва войната.
По време на Втората световна война Евгений Халдей се сражава в редовете на Съветската армия- сражава се за всеки кадър. Снимките му, които запечатват съветското настъпление, стават известни в цял свят, но Халдей държи в тайна записките си за участието във войната. Днес неговият дневник е публикуван и той може да ни разкаже как фотографът преживява ужасите на войната.
Евгений Халдей
В офанзива на фотографския фронт: Фотографът с еврейско-украински произход Евгений Халдей със своята “Лайка“ през 1942 г. в Мурманск. На изкуството на фотографията той се обучава в своя роден град Сталино (б.р. Днешният град Донецк, при основаването си градът е наречен Юзовка). Когато е на 20 години, през 1936 г., той започва работа в информационната агенция ТАСС. Неговите фронтови снимки от времената на Втората световна война стават известни в цял свят.
Една от своите фотографии Евгений Халдей нарича “Мъст“. Снимката се появява в началото на 1945 г., запечатвайки едно австрийско селце, съветски войници, които енергично, с широки крачки маршируват по пътя, на който е захвърлен флаг със свастика. Германската империя се сгромолясва под краката им, а те предприемат последен щурм, за да нанесат своя смъртоносен удар. Над главите им е обвито в дим, мрачно небе, на заден план се вижда как гори къща, от покрива се стеле дим, а прозорците бълват пламъци.
Мъст: Така наименова Халдей този кадър, който е направен в началото на 1945 г. в едно австрийско село. Години по-късно фотографът отговаря на въпроса: сцената истинска ли е или кадърът е постановка? “Всички говорят, че съм сложил нарочно там това знаме“- казва Халдей. Той поклаща глава- “Но това не е истина. Само подпалих къщата, тъй като там е живял комендантът на концлагера. Има снимки, на които се вижда как за една нощ цялата къща е изгоряла до основите“.
Фотокореспондентът Евгений Халдей става летописец на Великата Отечествена война, както в Съветския съюз наричат Втората световна война. Но той не е бил само фотограф, той е бил също и войник в тази война.
Червеното знаме над Райхстага: Тази снимка, символизираща победата на Червената армия над нацистка Германия се превръща в икона, въпреки че фотографията се публикува два дни след превземането на Берлинския Райхстаг.
Най-великото му дело се превръща тази снимка, която остава в паметта на поколенията. На тази снимка е отсъдено за десетилетия да бъде символ на победата над хитлеровска Германия: издигането на Червеното знаме над Райхстага. Отдавна е известно, че този кадър, направен на 2 май 1945 г. е бил монтаж. Снимката, която е публикувана във вестник Правда се наложило допълнително да я редактират: единият от войниците е бил с два часовника на ръката си, което очевидно свидетелства за изключително популярните тогава военни трофеи. Ето защо фотографът е изрязал един от часовниците от негатива, тъй като двата часовника могат да се приемат за мародерство, което официално се е считало за военно престъпление.
По времето, когато Халдей прави тази снимка в Берлин, зад гърба си е имал вече преминат дълъг и изпълнен с опасности път: 1148 дни той се движи по пътищата на войната и по собствени сметки е преминал около 30 000 километра. Халдей се е подлагал на огромен риск- въпреки че е било строго забранено на съветския войник, фотографът от държавната информационна агенция ТАСС прави записки за участието си във военните действия. Дълго време за този военен дневник е знаело само неговото семейство- днес за първи път този дневник се публикува на немски език. Дневникът описва това, което не може да покаже една снимка: драматичните обстоятелства, при които са направени снимките, собствените преживявания и впечатленията му като очевидец, който лично е присъствал на толкова много полесражения, колкото едва ли някой друг е видял.
Позвъняване от редкацията
За 24 годишния Евгений Халдей войната започва на 22 юни 1941 г.- в деня на нападението на Германия срещу Съветския съюз. “Какво прекрасно утро и какъв отвратителен ден“- пише той след това във дневника си. През нощта той се е прибрал от командировка, а следващият ден е бил неделя, почивен ден. Когато семейството му закусвало, зазвънял телефонът: в 12 часа той е трябвало да отиде в редакцията.
За 12 часа е било определено радиопредаването на речта на главата на правителството Молотов- “Днес в 5 часа сутринта немската армия без обявяване на война пресече нашите граници от Мурманск до Черно море. Киев, Минск, Севастопол, Брест са подложени на бомбардировки“. Определили Халдей да замине за Мурманск. “Отидох при началника“- пише той по-късно- “и му казах: Моля, да ми предоставите 100 метра фотографска лента. А той възкликна: “100 метра! Че след две седмици всичко ще свърши, за какво ти е нужна толкова лента? Не, ще ти дам само 50 метра“. Взех 50 метра“.
Халдей е предчувствал, че войната ще се проточи дълго време. Въоръжен с немски фотоапарат на фирмата “Leica”, в началото на юли 1941 г. той получава заповед да се отправи към моряците от Северния флот. Той все още “не можех да повярвам, че е започнала война“- това пише той на 8 юли. Но бързо свиква: “Бях сред зенитчици, със собствените си ръце докосвах свален Юнкерс, украсен със свастика и видях крака, който беше откъснат от единия от немците. Това беше резултат от работата на нашите летци“. Морските пехотинци и съветските войници от 14-та армия от Северния фронт защитават пристанищния град Мурманск от настъпващите немски войници и техните финландски съюзници. Вратата към Северния Атлантик, която не замръзва целогодишно, била жизнено важна за осигуряването на Съветския съюз с оръжие и продоволствие от САЩ.
Мурманск, юни 1941 г.
Марш в неизвестността: “Настроението беше ужасно. Тогава бяха “белите нощи“. Командирът заповяда да се построят и да се преброят. След това ги отправи на нощно разузнаване. Когато те потеглиха не знаеха, дали ще се върнат“- пише Халдей през 1941 г. по време на пребиваването си в Мурманск.
Еленът Яша: Скоро след нахлуването на немските войски в Съветския съюз фотографът Евгений Халдей е командирован на Северния фронт. Впоследствие той разказва как е възникнала горната снимка: “Нашите изтребители бяха направени от дърво. След това въздъхнахме с облекчение, когато като подкрепление пристигнаха англичани с 20 “Хърикейни“ (б.р. Става дума за 151-во авиокрило от кралските ВВС. Британските летци са имали за задача прикриването на съюзническите конвои на подстъпите към Мурманск. Освен взаимодействието със съветските изтребителни полкове за прикритие на морските конвои са съпровождали и съветски бомбардировачи на територията на Финландия. Извършили са 365 бойни полета, свалят 13 немски самолета. Англичаните губят един самолет- това е единствената бойна загуба на британците в небето над СССР). А иначе това си беше див елен, бяхме го нарекли Яша. Щом приключваха обстрелите, той отново и отново се приближаваше до нашата батарея. Войниците построиха малка хранилка и хранеха там животното. Питали са ме, дали снимката не е фотомонтаж. Това беше просто комбинация, за да усиля впечатлението.
Отбраната на Северния фронт.
Северният фронт: Войници от Северния флот със зенитно оръдие през лятото на 1941 г. в Мурманск, където на 22 юни започва войната. Немските войски никога не успяват да се приближат до този руски град по-близо от 40 километра- стабилността на Северния фронт е един от малкото успехи на Червената армия през първата година на войната.
“Никога няма да я забравя тази картина“
Няколко месеца Халдей пребивава в Мурманск и информира за резултатите от сраженията. Но не винаги са изпитвали радост спрямо него. “Как не ви е срам да снимате нашите нещастия“- се нахвърля върху него една старица, която той снима.
Мурманск, 1942 г.
Изгорената земя: “На 22 юни 1942 г.Хитлер дава заповед Мурманск да бъде изгорен (б.р. 18 юни. Денят се случва горещ и ветровит, което способства за разпространението на огъня. Дефакто е унищожен целият град- хората преживяли пожара, запазват страшен спомен за цял живот). Градът се е състоял изцяло от дървени къщи. В един прекрасен ден над града са хвърлени 350 000 запалителни бомби“- обяснява Халдей тази снимка. “Видях бабата, която носеше на гърба куфар. Тя извика “ Как не ви е срам да снимате нашите нещастия?“
Но, ТАСС са удовлетворени от работата му и, когато той заминава от Мурманск, той вече не е обикновен матрос, а лейтенант от флота. През ноември 1941 г. Халдей пристига в Москва, за да предаде фотографиите си и намира града в паника и хаос- в действие е немската офанзива към Москва. Халдей отбелязва: “Узнах най-главното- Господарят беше напуснал Москва“. Очевидно до него е достигнал слухът, че главнокомандващият Йосиф Сталин е бил готов да се оттегли от Москва.
В първите дни на януари 1942 г. Халдей е командирован на черноморския полуостров Крим. На 4000 километра от Мурманск се е водела съвсем друга война- кръвопролитна, жестока, свирепа. “Никога няма да я забравя тази картина“- пише той за това, което съзира в Керч- градът, който Червената армия, в хода на ожесточени боеве, току-що е освободила от немските окупатори. “Траншеята беше дълга 2 километра. Хората копаеха в снега, привързваха към краката на труповете въже и ги изтегляха, след което ги идентифицираха. От рова вадеха бебета увити в пелени. Тогава спряхме да снимаме и вървяхме в мълчание до самия град“.
Това, което се е случило в този изкоп на Халдей разказват местните съветски граждани, шофьори, които били принуждавани от немците да превозват цивилното население към мястото на екзекуцията. “Строявали са ги в редица по 20-30 човека, до тях са подготвяли следващата група- всички тях ги разсъбличали. Жените пищели, децата ужасени се прилепвали до майките си търсене на защита“.
7 хиляди мирни жители са разстреляни от нацистите. Крим. 1942 г.
Намерил е семейството си. Крим. 1942 г.
Случилото се след това, Халдей описва така: “Зад гърба им е бил краят на ямата, а точно пред тях- палачите, които са били загубили всякаква човешка съвест, с ниско нахлупени шапки пред лицата си. След всеки залп хората са падали в ямата, а техните места се заемали от следващите“. 7 000 човека са убити. След войната става известно, че в Керч немците са убили и депортирали повече от 30 000 души мирно население. По време на повторното завладяване на Керч от Вермахта са убити около 30 000 съветски войника, около 170 000 са взети в плен (б.р. На 16 ноември 1941 г. немците завладяват Керч. На 30 декември 1941 г. е осъществена Керченско-Феодосийската десантна операция и градът е освободен от съветските войски на Закавказкия фронт и Черноморския флот. На 19 май 1942 г. немските войски отново завладяват Керч. Немците устройват жесток терор в Керч, като хиляди са отведени на каторжна работа в Германия. В периода октомври-ноември 1943 г. немската войска провежда насилствена евакуация на населението в Керч и околностите му, като укриващите се жители били разстрелвани. Ето защо, когато на 11 април 1944 г. войските на отделната Приморска армия и части на Черноморския флот влизат в Керч, намират едва 30 жители в града. Той е толкова разрушен, че са го сравнявали със Сталинград).
Оцеляване
По времето, когато Халдей е бързал от едно бойно поле на друго, той е имал малко време да се замисли над съдбата на собственото си семейство. Но, когато е пишел записките си в дневника, той често е мислел за баща си. Неговият роден град Сталино (по-късно Донецк) бил подложен на бомбардировки. Какво ли е станало с тях? Когато Халдей пътьом минава през Москва, той пише: “Точно преди отпътуването си получих писмо от сестра ми: тя с мъжа си и децата са успели да заминат, но баща ми и другите ми сестри изчезнаха безследно. Пратих им пари и отново на път“. Той не успява да ги намери. За това, че три от сестрите му и баща му са убити от немците, той узнава едва след войната.
Не един път животът на самия Халдей е висял на косъм. Понякога на такива места, където е било трудно да се предположи- в тихото, черноморско, курортно градче Туапсе. Там Халдей със свои колеги е трябвало да фотографира моряците от подводниците. Били настанени на “прекрасния испански плавателен съд “Нева“. Вечерта в непринудената атмосфера на “разкошния салон“ те гледали филм. На следващата сутрин ги атакували немците. 9 Юнкерса бомбардирали пристанището, “небето се изпълни с взривове“.
След 5 минути атаката завършва. “Хората потушиха огъня, загиналите мъже и жени бяха събрани“. Когато на следващия ден, късно вечерта Халдей се връща от снимки в планината, се случва още една въздушна атака: “Нева лежеше на една страна, носовата част беше потънала в пясъка, а хората събираха труповете от екипажа. В каютите ни беше страшно. Там, където преди два дни гледахме филм в уютните си кресла имаше само отломки.
Той оцелява, но в записките си не забравя да разкаже за тези приятели и колеги, които вече ги нямало. “Минаха само две седмици откакто ние петима колеги бяхме в Москва и обсъждахме предстоящето пътешествие, а сега ще се върнем в Москва само двама- аз и Льошка“.
Будапеща-Виена-Берлин
През април 1943 г. записките на Халдей спират. Издателите на военния дневник на Халдей въобще не могат да разберат защо спомените така рязко прекъсват. Впрочем и тези 45 страници, написани на ръка, се превръщат “в много специална находка“, както отбелязват в предговора Хайнц Кример и Ернст Фоланд. Малко са тези, които биха успяли да заобиколят забраната за записки; войнишките мешки често били подлагани на претърсване за забранени предмети.
Това, че Халдей успява незабелязано да донесе от фронта своя дневник, би могло да бъде свързано с неговото офицерско звание и с функциите му на фронта. Също така е възможно записките му да са направени не на фронта, а след връщането му в Москва.
Снимките направени след април 1943 г. показват колко места преминава Халдей със Съветската армия. Той е очевидец на освобождението на Румъния, България, Унгария, присъства при завземането на Виена и Берлин. Дори след края на войната той продължава да работи като официален фотограф на Съветския съюз, запечатвайки Потсдамската конференция и Нюрнбергския процес. Но през 1948 г. е уволнен от ТАСС и вестник “Правда“, който е бил партийният орган на комунистите. Изведнъж той става вече ненужен.
Зад линията на фронта: Войник подстригва другаря си, друг зашива униформата си. На своите снимки Халдей, както тук през 1943 г., снима и ежедневните занимания на червеноармейците.
“Нощните вещици“: Пилотите Ирина Себрова, Надя Попова и Вера Белик по време на отдих. Фотографът Евгений Халдей ги съпровожда от Новоросийск, пристанищен град на Черно море до Берлин: “По време на войната имаше ескадрили, които бяха напълно съставени от жени. Те летяха на леки самолети. Немските войници ги наричаха “Нощни вещици“, защото след набирането на неголяма височина те спираха моторите на самолетите и преминаваха на ниско, хоризонтално летене. Никакъв звук не се е чувал и изведнъж започвали да падат бомби. Много от жените-летци загиват“.
Атака от въздуха
Битката за Крим: Тази снимка от въздушния нальот над Севастопол е направена на 8 май 1944 г. от Евгений Халдей. На следващия ден Съветската армия превзема този най-голям град на руския полуостров. Фотографът прави тези кадри от американски бомбардировач, зад щурвала на който е руски пилот.
Слънчева баня насред руините: Тази снимка Халдей нарича “Животът продължава“- той я прави през май 1944 г. в силно разрушения от бомбардировки Севастопол.
Будапеща, края на 1944 г.
Заклещен: Тази забавна снимка се появява в края на 1944 г. в Будапеща. Халдей: “Първоначално руската армия превзе Пещ, а впоследствие Буда. Немците отстъпиха към Буда и взривиха всички мостове. Нощем леки самолети от немската военна авиация изсипваха на войниците си боеприпаси и провизии“.
Еврейска двойка в гетото
Уплашените: Евгений Халдей среща тази еврейска двойка през 1945 г. в гетото на Будапеща. Те се изплашили много, защото възприели фотографа за войник. “Откъснах им звездите и им казах, че фашистите са разгромени“.
Април 1945 г.
Опасно дежурство: “Младите жени, които регулираха пътното движение, изпълняваха сложна и рискована задача“ така коментира Халдей тази снимка, която той прави през април 1945 г. в Кюстрин (по-късно Костшин). “Те попадаха под обстрел, но не можеха да напуснат поста си, за разлика от другите, които бягаха в търсене на укрития. Те бяха длъжни да останат на поста. Мнозина от тези жени загинаха“.
Отчаяние: Австрийски национал-социалист заедно със семейството си са намерени мъртви в парка пред сградата на австрийския парламент в началото на 1945 г. Халдей е искал да фотографира преминаващите през района войници, когато открива на пейките в парка жертвите на това самоубийство- момчето е било само на 15 години. “След това дойдоха генерал Захватаев и политкомисарят Щепилов, които участваха в освобождаването на Виена. Генералът сподели: “Дойдох дотук от Сталинград, но на такава трагедия още не съм бил свидетел“.
Евгений Халдей: “Отидох в парка в близост до сградата на парламента, за да заснема преминаващите колони с войници. И тогава съзрях тази картина. На скамейката седеше жената, убита с два изстрела- в главата и във врата, до нея бяха мъртви юноша на петнадесет години и момиченце. Малко по-настрани лежеше трупът на бащата на семейството. На ревера имаше златна значка на НСДАП (б.р. Националсоциалистическа работническа партия на Германия), до него лежеше револвер. Прибяга охрана от сградата на парламента:
-Той, той извърши това, а не руските войници. Дойдоха в 6 сутринта. Видях него и семейството му от прозореца на мазето. На улицата нямаше никой. Той премести скамейките една до друга, накара жената да седне, като поиска това и от децата. Не разбрах какво възнамерява да извърши. И тогава той застреля майката и сина си. Момиченцето започна да се съпротивлява, тогава той я накара да легне на пейката и също я застреля. Отдръпна се настрани, огледа какъв е резултатът и се застреля“.
Военни трофеи
С главата на Хитлер под ръка: Писателят Евгений Долматовский с военен трофей, снимката е направена на 2 май 1945 г. в Берлин.
Бомбардировачи над Берлин: Халдей снима Райхстага през април 1945 г., самолетите естествено са вмъкнати в снимката, преди тя да се появи в съветския ежедневник “Правда“. След публикацията Халдей получава писмо: “Дълбокоуважаеми другарю кореспондент“- пишело в писмото- “Спомням си този ден, когато ние бомбардирахме Райхстага. Моят самолет е този, който е от края“.
Берлин 1945 г.
Защо е тази война? Сляп мъж и неговият съпровождач на Френската улица в Берлин, снимката е направена през април 1945 г. “По време на войната старците и децата ме трогваха най-много“, пише Халдей. “Толкова трудно беше да се проумее, поради каква причина се случи всичко това“.
Гьоринг по време на хранене
Удари по Гьоринг: “Често снимах Гьоринг, защото разсъждавах така: Хитлер е мъртъв, сега Гьоринг е престъпник номер едно“. Когато през 1946 г. в Нюрнберг Халдей е поискал да снима Херман Гьоринг (отпред вляво) по време на хранене с идеолога на НСДАП Алфред Розенберг, с гросадмирал Карл Дьониц и ръководителят на Хитлерюгенд Балдур фон Ширах, Гьоринг започва да крещи: “На какво прилича това, даже не дават човек да се нахрани спокойно!“ Едва, когато американският лейтенант го наложи с палката той се успокои.
Из дневника на Халдей
Евгений Халдей: “Веднъж при нас дойде американски главен фотограф, който ни каза, че ако имаме фотоапарат със светкавица можем да отидем с него. Въведоха ни в помещение около 40 квадратни метра. На стената бяха разположени маси, светлина липсваше. Зад всяка маса стояха по четири човека. Тук на снимката са- Гьоринг, Розенберг, адмирал Дьониц и фон Ширах. Кайтел седеше заедно с Йодъл. Тръгнах покрай стената и започнах да снимам със светкавица. Кайтел си закри лицето с ръка. След това се приближих към масата с Гьоринг. Докато минаваха другите фотографи- американци и французи- той нищо не говореше. Но само щом видя моята руска униформа и започна да крещи. “Но какво е това, човек вече не може спокойно да се нахрани!“ Той ме изплаши. Тогава се приближи американски лейтенант и попита какво се е случило, защо Гьоринг вика. “Нямам си и идея“- му отговорих- “Исках единствено да го снимам“. Лейтенантът се приближи до Гьоринг и му нареди да прекрати с крясъците. Но той не спря с буйното си поведение. Тогава лейтенантът вдигна палката си и удари Гьоринг по тила. След това настана тишина“.
Гьоринг в съда
Криещият се: Малко преди работата на Халдей в Нюрнбергския процес през 1946 г. да приключи, той поискал да направи още една снимка, на която да бъдат самият той и Херман Гьоринг в съдебната зала. Халдей помолил един от американските си колеги- Робърт Капа (легендарен американски фотограф, един от основателите на фотожурналистическата агенция “Магнум“) да направи тази снимка. “Гьоринг не беше забравил, че заради мен получи удар с палка. Когато той забеляза, че се опитвам да попадна в един кадър заедно с него, той вдигна ръката си и си прикри лицето“.
Парадът на победата в Москва: На парада на 24 юни 1945 г. на Червеният площад в Москва червеноармейци носят немските знамена и щандарти, за да ги захвърлят в прахта около Кремълските стени. Войникът, който трябваше да носи флага на Лейбщандарт Хитлер (б.р. 1-ва танкова СС дивизия Лейбщандарт СС Адолф Хитлер) първоначално отказваше да го докосне, както по-късно научил Халдей. “Обясниха му, че това е изключително специална чест и отличие“.
Тази...
... “особена чест“ я заснема фотографът, който тук също присъства на снимката.
Освободен от длъжност
“Непрофесионализъм“- това е било официалната аргументация. Но колегите помежду си споделяли, че причината е съвсем друга- еврейският произход на Халдей. Той е повлиял на живота му от самото начало. Халдей е бил още бебе, когато скоро след Октомврийската революция в Украйна започват еврейски погроми в родния му град Юзовка (по-късно Сталино). Халдей оцелява, но майка му е била убита (Погромът от 13 март 1918 г.- погромът е устроен от черносотници в Юзовка (Донецк), в резултат на който загиват неговата майка и дядо, а пеленачето Евгений Халдей получава рана от куршум в гърдите. Бебето е спасено от смъртта от местния фелдшер)
През 1948 г. започва последната голяма сталинска “чистка“: арести, гонения и убийства на интелигенцията с еврейски произход. Може би поради факта, че Халдей е бил твърде известна и значителна фигура, за да изчезне, него просто го отстраняват от всякаква работа.
През 1956 г. вестник “Правда“ го възстановява на длъжност- това е годината, когато Никита Хрушчов на XX конгрес на КПСС развенчава култа към личността на Сталин.
През лятото на 1991 г., на грандиозно мероприятие, посветено на 50-тата годишнина от датата на нападението на Германия над Съветския съюз, Халдей се запознава с издателя Фоланд. Те планирали да реализират неговата първа изложба на запад и да издадат първата му фотографска книга. Когато след смъртта на Халдей през 2008 г. Кример и Фоланд заедно с дъщерята на Халдей започват да преглеждат старите фотографски ленти, в ръцете им попада тънка пожълтяла тетрадка- военният дневник на фотографа.
Source: http://www.p-w-w.ru/ | 
