Роден съм през 1925 г. По това време баща ми беше на 62 г. Това беше негов втори брак. В момента на моето раждане майка ми беше само на 26 г. Баща ми работеше като фелдшер, беше блестящ специалист и от неговия опит заимстваха много дипломирани лекари. Татко умря през 1928 г.
Йон Деген с премиера на Израел по това време Бенамин Нетаняху и неговия внук.
Живеехме в Могилев-Подолски, Виницка област- градът беше разположен на старата държавна граница. Майка ми работеше като медицинска сестра в болницата. Много добре си спомням глада от 1933 г.
На 12 години започнах да работя като помощник ковач. Ковачът, чичо Федор, човек с двукласно образование, но знаещ няколко езика се отнасяше към мен, като роден баща. Детството ми беше гладно: с една майчина заплата на медицинска сестра беше много трудно да се изхраним.
Увличах се по зоология, ботаника, литература. На станцията към кръжока по изучаване на естествени науки получих три участъка по 10 квадратни метра, на които отглеждах каучукови растения. Растях млад фанатик, беззаветно предан на комунистическия строй.
Ние, тинейджърите, постоянно се мъкнехме на територията на местния 21-ви граничен отряд. До шестнайсетата си година аз вече можех да стрелям с всички видове стрелково оръжие, включително и картечница Дегтярев, добре яздех, справях се и с гранатите. В градът ни също така беше дислоцирана 130-та стрелкова дивизия под командването на генерал-майор Вижгилин. С една дума започнах войната като добре подготвен червеноармеец.
На 15 юни завърших девети клас и веднага започнах работа като ръководител в пионерски лагер, който беше разположен до железопътен мост над Днестър. В нощта на 22 юни бидейки дежурен видях как по моста в посока границата премина тежко натоварен ешелон. Рано сутринта хората започнаха да говорят шушукайки: “Започнала е война!“.
Вече през деня градът ни за първи път бе подложен на бомбардировки. Милиционерите стреляха с наганите по немските бомбардировачи. Забележителна гледка... Втурнах се в градския комитет на комсомола, а оттам във военния комисариат, но никъде не желаеха да разговарят с мен. Разтърсвах въздуха от викове за дълга на комсомолеца, за защитата на Родината, за героите на Гражданската война. Изстрелвах лозунги, с които бях надъхан. Отговорът беше кратък: “Деца в армията не взимаме!“.
Но вече на десетия ден от войната към градския комитет на комсомола беше сформиран доброволчески изтребителен батальон, който беше съставен от ученици от девети и десети клас от училищата в града. Моят взвод беше съставен от деветокласници, почти всички родени 1924 г. и само трима- 1925 г. Във взвода бяхме 31 човека, от тях 27- евреи.
След два дни ни снабдиха с обикновено армейско обмундироване и всички доброволци-изтребители се вляха в кадровите стрелкови роти на 130-та стрелкова дивизия. Клетва не положихме. Получихме карабини, по 100 патрона и по четири гранати РГД (б.р. Ръчна граната дистанционна). Във взвода имаше зачислена и картечница “Максим“, която аз бързо усвоих и ме назначиха за първи номер от картечния разтеч (б.р. Разпределение на картечния разчет тук).
Червеноармейски книжки не получихме. Единственият документ, удостоверяващ личността ми беше комсомолският билет, който носех завит във восъчна хартия през всичките обкръжения през 41-ва година. И сега си спомням номера на комсомолския билет- № 12800789. Бойното си кръщене получихме някъде в района на Вапнярка.
-Как запомнихте лятото на 41-ва?
- Страшно време, непрекъснати боеве. Дори отразявайки всички немски атаки ние поради някаква причина отстъпвахме. Стрелковите роти се топяха пред очите ни заради тежките бойни загуби. Започна повсеместно дезертьорство.
В тези дни господар на небето бяха немците, имаше постоянни немски бомбардировки. Само веднъж успях да стана свидетел на трагичен бой за нашите летци. Девет самолета И-16 бяха свалени от два “месери“. Още на втората седмица от боевете и нас престанаха да ни снабдяват с боеприпаси и продоволствие. Кухнята със страшината не се появяваше на позициите ни.
Нас едва ни попълваха с червеноармейци- наборници и кадроваци от разбити части. Комсомолският състав се разбяга, аз дори не видях ротния командир и политрука (б.р. Политически ръководител във войсковите части на Червената армия). Мен ме избраха за взводен командир, кадроваците не възразиха по отношение на това.
До мен загиваха мои съученици- седемнайсетгодишни юноши. За мен това беше шок. Едва успявах да сдържам сълзите си, когато погребвахме убитите си другари. А в началото на август взводът ми подпали с гранати и бутилки с КС (б.р. Самовъзпламеняващата се горяща смес КС е кръстена от фронтоваците “коварната смес“ или “коктейл смърт“. Днес са известни като коктейл “Молотов“.) два немски танка.
Между Уман и Христиновка нашата дивизия попадна в обкръжение. Започна най-страшното- чувството на безпомощност. Войниците запасняци започнаха да се разпръсват по околните села. Но ние, остатъците от изтребителния батальон бяхме твърдо решили да пробием на изток. Носехме със себе си тежкоранените, но по-късно, виждайки състоянието на двама от нашите другари бяхме принудени да ги оставим при колхозници, които ни изглеждаха надеждни. След войната се опитах да узная съдбата на тези момчета, но дори и следа не открих.
Постоянно попадахме на малки групи немци. Няколко пъти работата стигаше до ръкопашна схватка.В едно такова стълкновение успях да цапардосам с приклада по каската немски фелдфебел. Скоро той дойде в съзнание. Якият немец се държеше високомерно, чувстваше се победител, гледаше ни нагло и видът му беше такъв, като че ли той ни беше взел в плен, а не ние. Започнахме да го разпитваме, но немецът мълчеше. А след това извика: “Ферфлюхтен юде!“ (б.р. Проклет евреин)- веднага го застрелях. И без това нямаше къде да дяваме пленника- опитвахме се да излезем от обкръжение. Прибрах “за спомен“ пистолета му “парабелум“.
Остатъците от нашата рота упорито се промъкваха към нашите. Всички вече използваха трофейно немско оръжие, но аз продължавах да мъкна картечницата “максим“. В една ясна вечер от целия взвод останахме двама: Саша Сойферман и аз. Пестеливо отговаряхме със стрелба по настъпващите немци. Изведнъж почувствах силен удар по крака. Погледнах и видях, че тече кръв. Куршумът беше пробил и излязал през меките тъкани на бедрото. Саша ми превърза раната. Стрелбата се водеше вече зад нас, патрони нямахме. Около нас се търкаляха празни картечни ленти. Хвърлихме затвора на картечницата в една яма и запълзяхме на изток. Деветнайсет дни с упоритостта на фанатици аз заедно със Саша се измъквахме от обкръжението. Вървяхме нощем, в селата не влизахме. Уверени бяхме, че в плен няма да се предадем при никакви обстоятелства. Хранехме се с ябълки и пшенични зърна, които събирахме по изоставените градини. На третия ден раната започна да гнои. Саша взе мъх, посипа го с пепел и го прикрепи към раната. За една седмица успях само три пъти да изпера бинта си. Кракът се поду и вече не се прегъваше. Започнахме да губим ориентация във времето. Отрязох си една пръчка, но основната ми опора при ходене беше рамото на Саша.
Някъде в района на Кременчуг стигнахме до Днепър, която в тези места беше много широка. Спуснахме се по стръмния склон. Ръмеше ситен дъжд, беше вечер, пълна тишина. Хвърлихме оръжието си във водата и си събухме ботушите. Осъзнавахме, че с такъв товар не ще можем да преплуваме Днепър. Жал ми беше, че трябваше да се разделя с трофейния пистолет... Левият спасителен бряг изглеждаше като черна ивица на фона на бързо потъмняващото небе. Плувахме мълчаливо, бавно, основно на гръб, стараейки се икономично да изразходваме силите си. Във водата болката в ранения крак утихна. Силното течение ни понесе. Точно на средата на реката кракът ми се схвана, но аз се бях подготвил за това. Към джоба на гимнастьорката бях закачил безопасна игла. Започнах да бода крака си и схващането отмина. Огледах се, но Саша не беше до мен. Забравяйки за предпазливостта, в паниката и отчаянието закрещях: “Саша!“. Но над реката цареше мълчание... Осъзнах, че Сойферман е потънал. С труд се добрах до брега и изтощен се проснах на мокрия пясък. Не бях в състояние да направя и крачка. Треперейки от студ, реших да чакам разсъмването. Но изведнъж на фона на нощното небе забелязах два силуета с каски на главата и чух немска реч. Спотаих се, опитвайки се да се зарина в пясъка... Немците се насочиха на север, срещу течението на Днепър, минавайки на няколко метра от мен без да успеят да ме забележат.
И тогава аз заплаках: нито болката, нито загубите, нито страхът бяха причините за тези сълзи. Плачех от осъзнаването на трагедията на отстъплението, на което ми се наложи да бъда свидетел и участник, от страшните мисли, че всички наши жертви са били напразни... Плачех заради това, че в себе си нямах дори граната, за да взривя себе си заедно с немците. Плачех от самите мисли, че немците са вече на левия бряг на Днепър.
Как можа да се случи това?! Къде е фронтът? Още ли продължава войната? Защо живея аз, ако моята армия и страна са се сгромолясали? Че нали през цялото време ни внушаваха, че още на третия ден от войната ще нахлуем в Берлин, където нас ще ни посрещнат с цветя плачещи от щастие немски пролетарии. Не зная как намерих в себе си сили да изпълзя по пътечката, откъдето дойдоха немците. През тръстиките видях крайните къщи на едно село. Успях да стигна до най-близката къща. В този дом, както се изясни, живееха Федор и Прасковя Григоруки- хората, на които аз дължах живота си. Те ме разсъблякоха и ми промиха раните. Разбраха, че съм евреин. В селото беше разположен немски гарнизон и всички селяни бяха предупредени вече, че за укривателство на евреи и комунисти ги очаква разстрел. Григоруки ме нахраниха с картофи с месо. Федор отряза огромен комат хляб, през живота си не бях ял нещо по-вкусно.
Къде се намираше фронтът те нямаха ни най-малка представа. В селото се разпространяваха слухове, че немците отдавна са превзели Полтава (б.р. Град в Североизточна Украйна). Никой не знаеше нищо точно. Говореше се, че в селото са се върнали няколко дезертьори от Червената армия, които твърдяха, че немците са ги освободили от плен. Прасковя изпече в печката голяма глава лук, разряза я на две части, като ги сложи на раната ми, прикрепвайки ги с бял чист плат. След това ме отнесоха на тавана, където аз спах почти две денонощия. А след още два дни Григорук ме преоблече в цивилни дрехи, качи ме на каруца и се отправихме към съседното село при негови роднини. Там отново ме скриха в селска къща, а на сутринта ме качиха на друга каруца. Тази “щафета“ продължи още четири пъти. Състрадателните украински хора ме спасиха. Дори не забелязах как поредният каруцар ме преведе през линията на фронта. Скоро се оказах в полтавската болница. През лятото на 1949 г. пристигнах в това село, за да се отблагодаря на Григорукови за спасението си. Но на мястото на селото бяха останали само развалини обрасли с бурени...
Очаквайте част 2.
Source: http://www.iremember.ru | 
