-Колко човека оцеляха от вашия взвод доброволци-деветокласници?
- Войната преживяха само четирима човека- всички са инвалиди. След войната се срещнах с Яков Ройтберг. Последицата от войната след тежко раняване- дефект в костта на слепоочието, незарастваща фрактура на дясното рамо причинена от огнестрелна рана. Сега Яков е професор по математика.
Но най-неочакваната среща се случи през юни 1945 г. Бяха ме изписали от болницата в град Киров, тъй като бях с патерици ми предоставиха войник за съпровождане. Още до Киев направихме две прекачвания. В Киев кондукторката ме пусна да се кача във вагона за ранени преди обявяването на потеглянето на влака. Погледнах през прозореца на влака и се вцепених. На перона също на патерици, без крак, стоеше моят съученик Сашка Сойферман, с когото ние заедно излизахме от проклетото обкръжение през четиридесет и първа година. През всичките тези години Сойферман е мислел, че аз съм потънал по време на нашето прехвърляне през Днепър. Успял сам да се добере до нашите. През 1942 г. в битката при Сталинград Саша загубил крака си.
-Какво изпитваше шестнайсетгодишният юноша Йон Деген, когато уби в бой своя първи враг?
- Ликуване. Когато видях, че след моя първи изстрел падна убит немец, аз бях много щастлив! Впоследствие на мен ми се наложи често да убивам. И това го правех спокойно, без излишни емоции и сантименти. Бушуваше война на унищожение и в тази война нямаше място за съмнение или жалост преди натискането на спусъка.
Но подобно силно емоционално чувство на радост успях да изпитам само още един път- през лятото на четиридесет и четвърта година. Голяма група немци, блъскайки се, бягаше от моя танк по полегат склон на хълм. Спокойно можеше да ги покося с танковите картечници. Но, кой знае защо, изкомандвах на зареждача да постави шрапнелен снаряд с картеч. 30 човека бяха разкъсани на дребни парчета. В този миг открих, че изпитвам същото незабравимо чувство, което изпитвах в началото на войната, когато застрелях своя първи немец.
-Лично за вас, 1941-ва година ли се оказа най-тежкият период на войната?
- Не. За мен лично най-страшният период на войната беше нашето отстъпление в Кавказ. Макар че, аз и досега не мога напълно да осмисля катастрофата през 41-ва г., все пак тогава зад гърба ми имаше една огромна страна, както и цялата Червена армия, така че вярата в нашата Победа ме напусна само един път, когато лежах ранен на днепърския бряг.
А в Какваз бях нееднократно свидетел на масово бягство от полесражението. Предната линия беше напълно обезлюдена. Веднъж, когато бронираният влак на дивизиона ни, в който служех като командир на разузнавателното отделение, спря на някаква малка гара на Северно-кавказката ж.п. линия, видях стълб с табела: “До Ростов на Дон- 547 километра“. Тогава се почувствах ужасно... До Ростов са 647 км., а колко още километра са от Ростов до Берлин? Осъзнах много ясно, че сме стигнали до края на пропастта. И в един момент ме обзе отчаяние...
-Колко време се намирахте в болницата?
- Почти пет месеца. Още в Полтава ме прегледа военен лекар трети ранг- грузинец- и веднага заяви: “Кракът трябва незабавно да се ампутира!“. Категорично отказах. Перспективата на 16 г. да остана безног инвалид беше неприемлива за мен. Опасявах се, че ще ме приспят, ще ме откарат в операционната и ще ми отрежат крака. Страхувах се, че ще ми сложат сънотворно в храната и затова разменях храната със съседа ми по легло!
Но всичко се размина. Скоро ме изпратиха в тила, в Саратов, оттам с кораб в Куйбишев (б.р. От 1991 г. град Самара). След това ме изпратиха в уралска болница, на юг от Челябинска област. В болниците към мен, шестнайсетгодишният хлапак, се отнасяха много уважително. На 7 ноември 41-ва година в чест на празника (б.р. 7.XI.1917 г.- избухване на Октомврийската революция) на ранените раздадоха по 100 грама водка. За пръв път в живота пиех водка, но в този ден тя изобщо не ми хареса. На 21 януари 1942 г. ме изписаха от болницата. Единственото, което ми казаха е: “Очаквай призовка“.
Навън бяха 50-градусни студове. За да не пукна в тази зима с износения си шинел и кирзови ботуши се отправих на юг, в топлите краища. В Актюбинск (б.р. Днес Актобе- град в Западен Казахстан), в гаровия продоволствен пункт ме извика по име някакъв капитан-граничар. Това беше Александър Гагуа, който до войната служеше в граничния отряд в Могилев-Подолски и който ме помнеше много добре. След като чу моята “одисея“, той, без да се колебае, ми нареди да тръгна към Грузия, в неговото родно село Шрома, Махарадзевски район. Още там, на гарата, той написа писмо на баща си Самуил Гагуа, както и на председателя на колхоза на село Шрома Михако Орагвелидзе.
На 16 февруари се отправих пеша от гара Натанеби до Шрома- 13 километра. По това време Самуил Гагуа вече беше на 76 години. От мен той за първи път получи вести за сина си, за който не знаеше нищо от началото на войната. Много топло ме посрещнаха в селото. През тези дни аз за цял живот се влюбих в Грузия и грузинския народ.
Започнах работа като тракторист на трактор СТЗ-НАТИ (б.р. Верижен трактор произвеждан в Сталинградския тракторен завод). На 15 юни 1942 г. разбрах, че на гара Натанеби е пристигнал брониран влак и аз отново извървях 13 километра. Добре, че кракът по това време беше почти се оправил. За спомен грузинците ми подариха красив старинен кинжал. На гарата бяха спрели влаковете “Сибиряк“ и “Кузбаски железничар“. Изясних къде се намира щабният вагон и скоро разговарях с командира на 42-ри отделен дивизион бронирани влакове майор Аркуша, човек с невисок ръст, облечен в танкистка униформа. Представих се и помолих да ме зачисли в частта. Аркуша се заинтересува: “С карта може ли да работиш?“. След като чу утвърдителния ми отговор, той ми нареди да нанеса на картата немного сложна ситуация, която веднага ми продиктува. Майорът погледна резултата и каза: “Добре, хлапе! Взимам те при мен за адютант“. Отговорих му, че ако съм искал да бъда адютант, то спокойно щях да си чакам повиквателната. Командирът се усмихна: “Какво искаш тогава?“ –“Да воювам искам!“ Аркуша се възмути: “А, аз какво, по твоите думи излиза, че аз не воювам?“ На отговора ми: “Нито един път не видях майор в сражение“, командирът на дивизиона Аркуша се подсмихна и каза: “Разпределям те в разузнаването!“.
-Какво представляваше отделният дивизион бронирани влакове като бойна единица?
- Дивизионът беше сформиран от доброволци-железничари. Мнозинството от личния състав бяха бивши танкисти, които бяха успели да вземат участие в боевете при Хасан и Халхин-Гол. Бойните действия на дивизиона започват през есента на 1941 г. около Москва. В дивизиона влизат два бронирани влака “Сибиряк“ и “Кузбаски железничар“, както и щабен влак с пет пътнически вагони. През есента на 1942 г. бойната задача на дивизиона беше прикритие на направленията към Моздок и Беслан (б.р. Градове в Северна Осетия). През януари 1943 г. 42-ри отделен дивизион беше прехвърлен в Иран и повече не взе непосредствено участие в бойни действия.
- Как изглежда един брониран влак?
- От двете страни на бронирания локомотив бяха разположени две бронирани площадки, бронирани вагони с въртящи се кули, които бяха екипирани с 76-мм оръдие. Във всяка бронирана площадка имаше 4 танкови картечници, по две на всеки борд. От двете страни на бронирания влак имаше две обикновени железопътни платформи, които бяха снабдени с 37-мм зенитни оръдия и картечници ДШК (б.р. Едрокалибрена картечница на Дегтяров и Шпагин). Всяка бронирана площадка беше обслужвана от 16 човека. Целият личен състав беше около 80-90 човека във всеки брониран влак.
- Сега да се насочим към разузнавателното отделение към дивизион бронирани влакове. Неговият личен състав, задачи, въоръжение? Разкажете максимално подробно.
- Когато встъпих в разузнавателното отделение, то се състоеше от 12 човека. Всички бяха въоръжени с автомати ППД и ППШ (б.р. Картечен пистолет на Дегтярев, картечен пистолет на Шпагин), финландски ножове или ками, освен това всеки притежаваше трофейни немски пистолети. Отделението формално беше подразделение към взвода за управление към дивизиона. При задача разузнавачите взимаха по три резервни диска за автоматите и по четири гранати Ф-1 (б.р. Ръчна противопехотна отбранителна граната). Разузнавачите ходеха в стандартна униформа, но понякога навличаха отгоре танкистки комбинезони. Имаха две основни задачи: разузнаване на немския тил и коректировка на огъня от бронираните площадки. От нас не изискваха пленяване на “езици“, както и да встъпваме в бой в немския тил. Веднъж на разузнавачите им поставиха специална задача- да преминат в немския тил, да стигнат до гара Муртазово заедно с една радистка и да установят радиовръзка с наша диверсионна нелегална група. Но, когато през есента на 1942 г. възникна много тежка ситуация, именно разузнавачите от дивизиона образуваха ядрото на сборния отряд, който успя да задържи немците на нашия участък.
В отделението служеха забележителни момчета, сибиряци- Степан Лагутин, Гоша Куликов, Коля Трубицин, Коля Гутеев и др. Гледах на другарите си с възторг и удивление. Та те умееха всичко. Да се изкачат на телеграфен стълб и да установят връзка, като предварително се договаряха с дивизиона, кои жици ще бъдат използвани. Справяха се с всички задължения на железничаря- от стрелочника и служителят, отговарящ за скачването на вагоните до машиниста в локомотива, умееха да разминират и да поставят мини. Можеха бързо да сменят колелата на брониран автомобил с железопътни и получавахме бронирана дрезина. Пак казвам, всичко им идеше отръки на момчетата.
В продължение на няколко седмици ми се налагаше да усвоявам техните професии. Но това, което никога не успях да науча от приятелите си беше техния навик на потомствени ловци. Дори коректировката на огъня на бронирания влак я вършеха инстинктивно и моята грамотност- така ми изглеждаше- въобще не им беше нужна. Това, че аз успях да заслужа любовта и уважението на тези забележителни момчета, за мен е най-голямата награда получена през войната. Гордея се, че съм воювал с тези хора!
Лагутин беше за мен като роден баща. С двуметров ръст, дошъл в армията от град Бийск, бивш алтайски ловец, носещ ботуши 46-ти размер, мълчаливият Лагутин беше истински руски богатир. Той можеше спокойно да изпие за един ден два литра водка и изглеждаше съвършено трезвен. Въпреки своето тегло от 130 кг. и огромния си ръст той можеше безшумно да мине през шубраци със съчки.
През юли 1942 г. дивизионът встъпи в сражение около град Армавир. В този бой загина командирът на разузнавателното отделение. Поради моята “грамотност“ ме назначиха мен за командир на мястото на убития. Всички коректираха огъня спрямо попаденията, а аз умеех да коректирам по азимут. Нямахме радиостанция и коригирането на огъня се осъществяваше само чрез телефонна връзка. Около ж.п. линията имаше стълбове с жици. Жицата на телефонния апарат се свързваше с жицата на стълба, съответно и от бронирания влак се включваха към същите жици.
Очаквайте част 3.
Спомени на Йон Деген. Част 1.
Source: http://www.iremember.ru | 
