 Казвам се Манфред Динер, роден съм в град Ваймар на 10-ти октомври 1927 г., единствено дете. Родителите ми имаха ясно изразени национал-социалистически възгледи. Дядо ми загина през Първата световна война,а баща ми беше член на НСДАП (б.р. Националсоциалистическа работническа партия на Германия. Нацистката партия ръководена от Адолф Хитлер) от 1925 г., беше от т.нар. ‘’ветерани’’. Притежаваше златна партийна значка и беше съратник на Фриц Заукел (б.р. Немски държавен и полтически деятел, комисар по работната сила- отговорен за депортирането на милиони роби на труда в Германия). Родителите ми имаха пекарна и магазин за вносни стоки. Ставаха в 3 часа сутринта, за да пекат хляб, в 5 сутринта трябваше да има пресни кифлички. Понякога живеех при баба ми, а съсед ѝ беше бивш лейтенант, участник в Първата световна война. Бях много въодушевен от неговите разкази, изобщо всичко свързано с военната тематика ме вдъхновяваше. Моят чичо Фриц ми подаряваше много военни играчки- войници, танкове, оръдия, всичко което се сетите. Помня следната случка, тогава живеех при баба ми. Един от комунистическите ръководители Филхауер беше окачил на комина на стария завод за тухли червеното знаме. Когато баща ми дойде да ме види, той видя знамето, покатери се на комина, свали червения флаг и провеси нашето знаме. По-късно ще ви разкажа как тези две събития се сблъскаха през 1945 г.
През 1934 г. постъпих в държавното училище, а когато станах на 10 години постъпих в Юнгфолк (б.р. Младежка възрастова група между 10-14 години към организацията Хитлерюнг). Постъпването в организацията не беше принудително, както сега понякога говорят, но от морална гледна точка това беше необходимо. В Юнгфолк бях Юнгшарффюрер, командир на отделение състоящо се от 9-12 души. Занимавахме се с ориентиране на местност, правехме си палаткови лагери, всичко това много ни харесваше, беше прекрасно време.
През 1934 г. бившите генерали от Райхсвера (б.р. Въоръжените сили на Германия, определени по Версайския мирен договор от 1919 г. с численост до 100 000 души), които впоследствие ни предадоха, възприемаха СА (б.р. Полувоенни, щурмови отряди на нацистката партия. Те се явяват оръдие за физическа разправа над противниците на нацисткия режим) като могъща сила, която би могла да ги лиши от властта. Ето защо, те сложиха на Рьом (б.р. Ръководител на щурмоваците от СА) клеймото ‘’хомосексуалист’’ и него, и много от верните му съратници от СА просто ги разстреляха в Бад Висзее. Хитлер фактически разреши това да се случи, а впоследствие споделяше, че неговите най-верни сподвижници са разстреляни от тази армейска паплач, от тези подлеци генерали. Това ми го разказваше Рохус Миш, който беше радист при Хитлер от 1940 до 1945 г. (б.р. Става дума за ‘’Нощта на дългите ножове’’. На 30 юни 1934 г. Хитлер осъществява кърваво клане с цел да пресече растящото влияние на своите политически противници от СА).
Чичо ми беше водач на СА в град Бад Кьозен. Дойдоха от Гестапо и арестуваха чичо ми, а също и баща ми. Но тогава Фриц Заукел спаси баща ми. Трябва да знаете всичко това- как от самото начало се държаха тези генерали, тази пруска аристокрация, която от самото начало си играеше с Хитлер и го предаваше. Ние загубихме войната само затова, защото те ни предадоха.
 Когато навърших 14 години постъпих доброволно в Хитлерюгенд, където преминавахме начална военна подготовка. Изучавахме пневматично, а след това и малокалибрено оръжие, извършвахме упражнения с ръчни гранати- тренирахме точност и далечина. Освен това се поддържаше солидна спортна подготовка. В Хитлерюгенд бях командир на отделение (роттенфюрер), а “отделението” се състоеше от 9-12 хитлерови юноши. В училище, започвайки от 1939 г. започнах да си водя фронтови дневник, където всеки ден отбелязвах изменението на фронтовата линия. Много се увличах по военното дело, харесваше ми да слушам по радиото всички военни новини. През 1942 г. завърших народното училище (б.р. В тези училища учениците се възпитават в национал-социалистически дух) и бях втори по успех, което ми позволяваше да продължа да уча за банков чиновник.
Един офицер от СС ми каза, че мога да кандидатствам за фюрер в СС войските- армията си имаше офицери, а в СС офицерите бяха наричани фюрери. Тогава вече бях определил за себе си, че ще стана щабен офицер. Тези, които се записваха в СС доброволно имаха предимство- след две години служба им се присвояваше звание офицер, освен това по време на обучението получаваха стипендия.
Заминах за Имперския тренировъчен лагер на СС за бивши командири от Хитлерюгенд, който беше разположен в Чехия. Там много, ама много сурово ни обучаваха. СС-овските офицери се заеха веднага с нас, но на нас, преминали през Хитлерюгенд, където получихме начална военна подготовка, не ни беше толкова тежко. Обучението продължи около 8 седмици.
След подготовката се отправих за вкъщи минавайки пътьом през Прага. В Прага с мои колеги влязохме в една бирария на Карлови мост. Бяхме с униформа на Хитлерюгенд и по най-учтивия начин помолихме да ни донесат бира. Представете си, не само че не ни дадоха бира, а на туй отгоре и ни напсуваха! Имаше директна заповед да се държим прилично, така че без всякакви коментари ние си излязохме от бирарията. По време на войната в цяла Европа най-добре живееха чехите, като изключим швейцарците. Чехите не ги призоваваха в армията, не ги бомбардираха, всички те работеха в отбранителната промишленост и печелеха доста добре, продоволствие получаваха по най-висока разкладка. Райнхард Хайдрих (б.р. Имперски управител на немския протекторат Бохемия и Моравия) фактически беше благодетел на чехите. Убиха го, защото англичаните се страхуваха, че чехите ще се солидаризират с немците. В продължение на стотици години Чехия беше изконно немски район.
Прибрах се вкъщи. Във Вафен СС (б.р. Военните формирования на СС) можеше да се постъпи от 17 годишна възраст. В наборната комися на СС откриха, че съм с недостатъчно тегло и тъй като нямах още 17 години ме изпратиха да работя за Имперската служба по труда. В комисията беше представител на тази служба, който беше офицер от Луфтвафе. Та той каза на лекаря от наборната комисия:- “Докторе, не се безпокойте, ние ще го охраним“. В Имперската служба по труда прекарах най-хубавите си години от моя живот. Работех на летище, с хранителна разкладка на Луфтвафе, която беше обилна, а освен това на тези, които нямаха 17 години им даваха допълнителна дажба.
Работехме в хангари, където самолетите бяха презареждани и отремонтирани. Веднъж нашите изтребители свалиха бомбардировач, който падна в гората. Образаува се горски пожар и ни изпратиха там да потушим огъня. Впоследствие се натрових с дим и ме настаниха в лазарет. Най-накрая станах на седемнайсет. Прибрах се вкъщи, където майка ми ме снима с униформата на Имперската служба по труда, но по-късно всички фотографии бяха загубени.
Скоро ми пратиха повиквателна да се ява в Нойцеле в учебния и резервен батальон на 3-та СС танкова дивизия “Мъртвешка глава“. За щастие там преминахме само военно обучение- изучавахме карабина 98к (б.р. Магазинна винтовка Маузер, образец 1898. На въоръжение е в много армии до края на ВСВ. Има репутацията на точно и надеждно оръжие) и MG-34 (б.р. Немска картечница), а също така и картечницата MG-42, както и щурмовата карабина 44/45 (б.р. StG-44 или МП-44. Немски автомат разработен през ВСВ), което беше великолепно оръжие, с магазин за 36 патрона, с къс патрон със стоманена гилза и същият калибър, като на карабина 98к. Трябваше да спим в свинарници, в плевни, в окопи, което си беше добра практическа подготовка за фронта. Случвало се е всичките ни вещи да ги изхвърлят през прозорците на помещенията в казармата и ние, за най-кратко време, трябваше да приведем всичко в ред. Но знаете старата поговорка- повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Постоянните 25-километрови марш-наскоци в пълно бойно снаряжение и суровите методи на военно обучение бяха наистина ужасни.
Аз бях кандидат-офицер от СС войските, трябваше да се уча за щабен офицер, но командирът на ротата ме пренасочи за полеви офицер, тъй като много другари бяха ранени или убити. Системата беше следната: Първо трябваше да премина през фронтово изпитание, след това половин година обучение в юнкерско училище и отново за половин година на фронта. По време на фронтовия тест трябваше да получа или значка “За близък бой“ (б.р. Военна награда, с която са възнаграждавали войниците участвали в ожесточени близки или ръкопашни боеве), или Железен кръст втори клас, ако не успеех, тогава фронтовия престой се увеличаваше за още шест месеца. Повечето от нас оставяха костите си още през първото фронтово изпитание. И така на 19 години аз можех да стана офицер- унтерщурмфюрер (б.р. СС звание, което съотвества на званието лейтенант от Вермахта) от СС войските. Това беше възможно само във Вафен СС войските.
При нас нямаше привилегеровани, един към друг се обръщахме без обръщението “Господин‘‘, а само по звание. Дружбата между нас беше пословична. За кражба наказанието беше незабавно в наказателна рота. В първия ден на обучението в СС ни казаха, че ако някой от нашите командири безнравствено се опита да се сближи с нас, то трябваше незабавно да докладваме за това. Не разбрахме какво имат предвид с горепосоченото, но ни обясниха, че става дума за хомосексуални отношения- един от четирите смъртоносни грехове на Вафен СС.
Освен това съществуваше т.нар. проверка на храбростта. През нея се преминаваше доброволно, като успешно преминалият я получаваше ръкавна нашивка- тънка лента с извезана сребърна Мъртвешка глава. Тогава момичетата не бяха като сегашните- когато войник си идваше в дома си с красивата униформа и с такава нашивка веднага му се хвърляха. Аз също исках да имам такава нашивка. Проверката на храбростта беше ужасна и когато сега си мисля за това, разбирам че ние бяхме много лекомислени.
Самата проверка се състоеше от три части: най-лесно беше първото изпитание- скачане от четириметрова височина в пълно бойно снаряжение. След това трябваше да хвърлиш ръчна граната в окоп с другар, от своя страна той беше длъжен да я хвърли по-нататък, за да се взриви гранатата. След това обратното- аз седях в окопа, а друг войник запокитваше граната в моя окоп. Последната задача се състоеше в това, че трябваше да изкопая окоп, да се вмъкна в него, а след това минаваше танк над окопа с мен. Задачата с гранатата преминах от раз. При третото упражнение се потях като прасе, докато копаех окопа- земята беше много твърда. Танкът трябваше да премине три пъти над окопа! Командирите искаха да знаят кой от нас е страхливец и кой не е. Бях много горд с мен, преминах изпитанието и получих ръкавната нашивка.
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 2
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 3
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 4
Source: http://www.frontstory.ru | 
