Коледа на 1944 г. Фронтът вече беше в Полша, в опасна близост до границата с Германия. Но защо не ни въведоха в бой на Одер (б.р. Река, която извира в Чехия, съставя част от границата между Полша и Германия)? Ако бяха въвели всички СС дивизии в сражението на Одер руснаците никога не биха преминали! Та дивизиите на СС бяха огромна сила. Но не, влакът пристигна и всички нас, 700 човека ни отправиха към Унгария. Минахме през Прага и ни стовариха във Виена. Пристигна моят бъдещ командир на рота, който избра 10 човека за спомагателната рота. Обикновено бях в първите редици, когато се очертаваше нещо интересно и в последните, когато не се предвиждаше нищо вълнуващо, примерно перспективата да отида в плен. Останалите 690 човека бяха незабавно хвърлени в бой.
От 1990 г. насам се срещах с много другари от нашата дивизия и от дивизия “Викинг“, от трета танкова група. Всички разпитвах, дали някой не е бил в същия този транспорт в Унгария. Но не намерих никой, никой не беше останал. В Будапеща бяха обкръжени седемдесет хиляди войника. Ние се придвижвахме в посока Будапеща със задача да ги деблокираме. Дивизията получи нови танкове- Пантери, броните на които не можеха да пробият дори нашите противотанкови гранатомети, снарядите отскачаха от бронята. По това време руснаците бяха завладели доста наши противотанкови гранатомети, но срещу Пантера не можеха нищо да направят. Ротата, в която бях разпределен беше охранителна рота- охранявахме щаба на дивизията.
 В ротата имахме на разположение машини-амфибии. Екипажът им се състоеше от трима човека- механик-водач, картечар с MG-42, който беше разположен до механик-водача и помощник-картечар, който беше разположен зад тях и подаваше картечните ленти. С картечницата можехме да стреляме във всяка една посока. Аз бях помощник-картечар и отговарях за продоволствието и боеприпасите, които бяха разположени на четвъртата седалка в автомобила. Всичко това ми доставяше удоволствие, храната беше качествена и аз имах късмет, че бях попаднал там.
Нашите танкове започнаха да настъпват към езерото Веленце. За сраженията на моята рота писа фронтовият вестник, а статията изпратих вкъщи. Статията беше със заглавие “Един боец надви мнозина!“. Имахме множество сражения с руснаците. Преди всичко те бяха монголи с къси, криви крака. Нанасяхме им удари и отдясно, и отляво, тикахме ги към гората- на руснаците им беше много тежко. По време на настъплението нашата рота унищожи няколко танка, аз също стрелях по танковете заедно с всички. По-късно ротният командир ме попита: “Защо не получи двете сребърни нашивки за унищожените танкове?“ (б.р. Наръкавният знак “За унищожен танк“ е немска военна награда, която е учредена на 9 март 1942 г. за награждаване на военнослужещи унищожили танк или друга бронетехника на противника с ръчно оръжие- гранатомет, ръчни гранати, противотанкови мини, т.е. без помощта на артилерийско или танково оръдие. С тази награда не са могли да бъдат награждавани военнослужещи от противотанковите, артилерийските и танковите подразделения). През 1990 г. той ми каза: “Манфред, бях длъжен да заповядам на старшината на ротата да ти даде двете нашивки за унищожените танкове. Но, ако беше ударил и трети танк, то ние със сигурност щяхме да ти дадем тези нашивки“. Много обичах разните там значки и нашивки, мечтаех си- ето, ще спечелим войната и ще застана в целия си блясък пред нежния пол.
Бяхме на 20 км. от Будапеща, когато свършихме горивото и боеприпасите. Тиловите части бяха отрязани от нас. Амфибиите ги заредихме от резервните туби, но гориво за танковете липсваше и се наложи да ги взривим. Можете ли да си представите- Пантерите, най-съвременните танкове трябваше да бъдат взривени поради липса на гориво! Практически руснаците не поразиха нито един наш танк, самите ние ги взривявахме.
И тук започна драмата. Отстъпление с бой, беше ужасно. От едно обкръжение попадахме в друго, през цялото време пробивахме. Отстъпвахме до Витер, след това до Секешфехервар. Там в Секешфехервар, руснаците толкова бяха изнемощяли, че водехме три седмици позиционна война. Руснаците не можеха да ни отхвърлят оттам, отново и отново атаки и контраатаки, постоянен ръкопашен бой. Бях много лекомислен и тщеславен и жадувах за значка за ръкопашен бой, която я даваха за участие в 15 ръкопашни боеве. Имаше специална книга, в която записваха участията в ръкопашните боеве. По това време вече бях як и охранен и, когато ме изпращаха в ръкопашен бой ми казваха: “Дебелак, отивай в мелето“. Тогава бях картечар и трябваше да поддържам отзад настъпващите. Това не беше толкова опасно, трябва да кажа, че тези, които оцеляваха в първите сражения и преживяваха целия този кошмар, обикновено и по-нататък оставаха живи дори и в най-опасните ситуации. Имах една бутилка френска коняк, три пакета с цигари и три или пет шоколада. Не пиех и не пуших, но обичах шоколад. Моите другари идваха при мен на моята позиция с картечницата, пиеха от моя коняк и пушеха от моите цигари, а аз си ядях шоколад,заради който бях със силен запек.
Така минаха четири стълкновения. В петото нощно сражение се отправих без картечница. Бяхме около 20 човека и се насочихме към гробището, където заемаха позиции руснаците. Редом до мен вървеше възрастен войник със златна партийна значка. Аз му бях разказал за моя баща, че той притежава също златна партийна значка, че и той е ветеран боец. Във въпросната нощ той ми каза: “Манфред, там сега ще бъде нещо ужасно, всички ще загинем в тази атака, руските позиции са много добре защитени, а ротният ни командир отново ни заповяда да атакуваме. Погрижи се за себе си“. Вдигнахме се в атака и тогава той ми каза: “Манфред, не отивай напред, остани в укритията“. Отговорих му:- “Не! Никога! Не мога така“. –“Помисли за баща си. Ти си млад, неопитен, а ние отиваме в щикова атака, с ръчни гранати“. –“Не мога, ще ме разстрелят като страхливец“. И така той ме убеждаваше, а аз мислех за моя баща, стария боец... Всеки войник се страхува, ако някой ви говори, че не се е страхувал да знаете, че ви лъже. Та наясно ли сте вие какво беше там на предните позиции? Там беше страшно, абсолютна ужасия. Това бяха щикови атаки, войник против войник, с ръчни гранати, които фактически си ги мятахме един другиму по краката.
След около 15 минути бой всичко утихна, от предната линия се завърнаха три сенки. А аз бях избягал, бях побягнал като безумна свиня. Срамувах се. Завърналите се другари разказваха какво се е случило там. Аз седях тихо и в крайна сметка ме вписаха в тетрадката, че съм участвал във въпросния бой. Това беше единствения път, когато се изплаших. 16 пъти участвах в ръкопашни боеве и никога повече не проявих страх. По-късно, през 1990 г. разказах тази история на моя ротен командир и той ми каза, че ако е знаел е щял да ме разстреля незабавно. След това ме раниха в главата. Командирът на ротата беше получил сребърна значка за ръкопашен бой, както и сребърна значка за раняване, но успя да ми ги даде чак през 90-те години.
През март нашата рота получи специална задача. Пред нас беше разположена 25-та унгарска хонведска дивизия. Унгарските части бяха ненадеждни, ето защо зад унгарската дивизия имаше още една отбранителна, заградителна линия, която заемаше нашата рота. Там беше много неспокойно, помръдваха останали царевични стъбла по полето, замръзналата земя пращеше, през цялото време се чуваха различни звуци. Руснаците изпращаха разузнавателни групи, които бяха измъкнали от окопите ни трима човека, когато те спяха. Вместо тях ни изпратиха попълнение от трима човека. Те заеха картечна позиция, която беше на 100-200 метра по-назад. Това бяха другари ветерани- много внимателни, които спяха на смени.
На 16 март руснаците предприеха голямо настъпление. Веднъж седмично можехме да се връщаме в бункера, в ротния команден пункт- да си починем. Тъкмо се бяхме върнали от окопите и седяхме в бункера, аз ядях стоплена на огъня консерва с царевица. Изведнъж някой се втурна в бункера и закрещя: “Тревога! Руснаците са пред бункера!“. Набързо се облякох и изскочих от бункера. Двама човека- старшината на ротата и още един с картечница MG-42 бяха в окопа и косяха с нея. Те принудиха руснаците да отстъпят и ние успяхме да се оттеглим. Започвайки от 16 март в Унгария ние само отстъпвахме. Бяхме останали 14 човека и ни пратиха да отбраняваме едно село. Унгарски момичета ни донесоха много силна пилешка супа с фиде и чушки. Тогава заместник-командирът на взвода ми каза: “Манфред, погледни с бинокъла какво се случва там“. Бяхме разположени пред селото и видях как руснаците настъпват.
Отпред с викове бягаха кьоркьотук пияни азиатци-монголи, които представляваха първата линия на нападение. Във втората линия на атака бяха основно руснаци, с по-добро оръжие. И най-накрая, отзад, имаше съвсем тънка линия- комисарите. Тези, от първите две линии, ако тръгнеха да отстъпват незабавно бяха разстрелвани от комисарите. Ето така настъпваха руснаците- с пушечно месо отпред. Ето защо впоследствие, когато бях в плен- в Кавказ, в Сибир и в Казахстан не видях мъж- всички те бяха затрити като пушечно месо, престъпно избити. Заместник-командирът на взвода (вече имаше Железен кръст първи клас и Германски кръст в злато) заповяда да допуснем Ивановците на разстояние 50 метра и след това да открием огън с нашите три картечници MG-42. Открихме огън на разстояние 100 метра, не 50 и настана ужасия. Не може да си представите как крещяха те, когато отрихме огън- като диви зверове, бяха като стадо животни, като във филмите за Дивия запад и индианците. Тези страшни писъци и досега ги чувам. В крайна сметка беше дадена заповед да отстъпим и се разположихме под защитата на къщите.
Винаги убеждавахме жените да се преобличат в мъжки дрехи, да се намажат с тор, лицето с пепел, за да стане черно. Увещавахме жените да се докарат до такава степен отвратителни, че да изплашат руснаците и да ги помислят, че са мъже. Когато настъпвахме към Будапеща успяхме да завземем 16 малки градчета- там руснаците бяха изнасилили почти всички жени, бяха разстреляли всички старци, които очевидно са се опитвали да защитят жените. Бяха разстреляли дори кучетата. Всичко това го разказвахме на жените, но те отвръщаха, че преувеличаваме и, че положението не е толкова страшно. Представете си, ние бяхме на 17 години и се налагаше да разказваме всичко това на жените.
След това ние отново отстъпихме. Голяма част от руснаците връхлитаха къщите, в които имаше големи изби със сланина, шунка, вино- всичко за каквото се сетите. Трябва да споделя, че по време на войната унгарците живееха като в рая. На нас ни беше забранено да влизаме в мазетата с храна: “Мародерите ще бъдат разстрелвани“- такива надписи висяха във всяко село. Ако някой от нас се опиташе да краде щеше да бъде разстрелян моментално. Това се спазваше много строго, така че се налагаше да оставяме всичко на руснаците. Също така ни беше забранено да се закачаме с жените и тях трябваше да ги оставим на руснаците.
 “ХИВИ"- петлици има, но пагони не.
За щастие имахме няколко ХИВИ (б.р. Т.нар. доброволни помощници на Вермахта, набирани от местното население в окупираните територии на СССР, както и от военнопленниците). Те бяха в СС-овска униформа, черни петлици без емблема “Мъртвешка глава“, без отличителни знаци (б.р. Има се предвид без обмундировъчни знаци- пагони, еполети, кокарди, емблеми, нашивки, кантове, лампази, акселбанти и т.н.). Тези три момчета мародерстваха вместо нас: влизаха в избите, изпразваха бъчвите с вино и т.н.
Отстъпвахме, част от руснаците, които не се втурнаха по килерите на къщите ни преследваше. Това си беше истинска гонка- както хрътки преследват зайци. Първият номер от нашия картечен разчет загина (б.р. Първи номер на картечен разчет е всъщност картечаря- а) обслужва в боя картечницата; б) проверява и подготвя картечницата за стрелба, чисти я. Втори номер на разчета заема позиция по възможност от лявата страна на картечницата- а) подава лентите с патрони и сандъчетата с ленти; б) помага да се заеме позиция и да се заредят картечните ленти от сандъка; в) зарежда лентите за патрони; г) помага да се смени дулото на картечница; д) помага в обслужването на картечницата; е) прикрива първи номер на разчета, а също така прикрива оттеглянето на първи номер от позицията и помага за смяна на позицията. Трети номер на разчета отговаря за боеприпасите на картечницата. По време на бой трети номер се разполага по-далеч от картечния разчет в надеждно укритие- а) носи боеприпаси; б) зарежда с патрони празните ленти за картечницата; в) проверява качеството на боеприпасите; г) прикрива разчета по фланговете; д) при отстъпване на разчета го прикрива с огън от личното си оръжие). Имаше заповед, че ако някой изостави оръжието си ще бъде изпратен в наказателна рота или ще бъде разстрелян. Тъй като аз бях втори номер в картечния разчет, а първи номер загина, трябваше аз да нося картечницата. А това си беше тежичко! Руснаците напълно ни разбиха. Придвижвахме се по кална супа, падахме в нея сърбайки вода.
Когато се изкачихме по-високо аз се огледах да видя къде са Ивановците и в този момент забелязах амфибии от нашата рота. Автомобилите се насочиха към нас, взеха ни и ни качиха нагоре. Приближих се към едната машина и видях ротния командир, значи той беше все още жив. Той ме попита: “Редник Динер, колко от вас останаха?“. Доложих му, че само тези са останали, които се намират пред него. В този момент, когато докладвах се раздаде взрив на 76,2 мм. снаряд, който се взриви в непосредствена близост до нас. Взривната вълна ме метна в едно дърво, бях целият в кръв и лейтенантът ми заповяда да се отправя към превързочния пункт. Насочих се към главния превързочен пункт, който приличаше на някаква кланица. Всичко беше в кръв, въргаляха се прясно ампутирани крайници със стърчащи от тях парчета месо, лежаха току-що оперирани войници покрити с лед. Много бях гладен и жаден, дадоха ми преварена вода и гуляш с макарони. Тъкмо приключих с храненето и дойде заповед всеки да се спасява кой, както може- руснаците наближават. Който може да ходи е длъжен да се оттегли.
Унтер офицер от полевата жандармерия на пътя в околностите на Москва
Излязох на някакъв път, по който отстъпваше цяла унгарска дивизия с чисто нови автомобили и оръжие. Бях ранен и трябваше да стигна до следващия превързочен пункт. Ако не бях ранен щяха да ме арестуват и безжалостно да ме разстрелят “вързаните кучета“, полевата жандармерия (б.р. Наричат ги така, тъй като носят своеобразен нашийник- метална яка, на която има надпис “ Feldgendarmerie“). Опитах се в движение да се кача в каросерията на камион, но стоящите там унгарци започнаха да ме удрят с приклади по пръстите, когато се опитах да се кача в каросерията. Те ни предадоха, тези свине, тези страхливи кучета и сега бягаха с цяла дивизия. Продължих по-нататък и Слава Богу, отново излязох в моята част. След това заедно с нашия обоз отстъпвахме до Рааб.
Очаквайте трета част.
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 1.
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 3.
Source: http://www.frontstory.ru |
