След обоза отново бях на фронта. Не ми достигаха още три отметки за участие в ръкопашен бой, за да получа значка. Придвижвахме се с амфибии. Мостът на Рааб беше зает от руснаците, а да преплуваме през реката не можехме, тъй като машините бяха пробити на много места от куршуми. Обершарффюрер, в армията отговаря на старши лейтенант, каза, че ще пробиваме през моста. Атакувахме руснаците ненадейно, не очакваха, че ще пробиваме през моста. Първите две амфибии се втурнаха през моста, косейки с MG-42 (този бой ми се зачете като ръкопашен). Следващата амфибия също премина моста, а последните две руснаците ги удариха.
 Отстъпвахме по-нататък, през австрийско-унгарската граница, по-точно немско-унгарската граница- тогава все още беше Велика Германия. Прекосихме границата при Шатендорф до град Айзенщат. Продължихме напред, през Буклинската гора- гориста местност до град Винер-Нойщат. Във Винер-Нойщат водехме тежки боеве, там получих още една отметка за ръкопашен бой. От Винер-Нойщат отстъпихме към град Баден до Виена. Там на летището стояха Me-262, първите реактивни самолети в света, тогава те бяха малко и рядко можеше да се видят. Тъй като нямаше гориво за тях ги взривиха. След това стигнахме Виена. Там взех участие в сражения в района на Зюд-Банхоф. Във Виена беше ужасно, много тежки боеве водехме. Във Виена, както винаги обяснявахме на жените, че руснаците идват, че трябва да направят нещо, за да не ги приемат като жени. Обяснявахме им как да сторят това и т.н.
Бях на 17 години и почервенях от срам, когато една виенчанка на въпрос: “Какво ще направите, когато руснаците дойдат?“, тя отговори: “Ами как какво, ще разтворя крака“. Можете ли да си представите?! Така ми отговори тя и аз бях потресен. След това в северната част на Виена отбранявахме Имперския мост, моста Райхсбрюке и Дунавския канал. Там изградихме предмостово укрепление (б.р. Отбранителна позиция с цел отбраната на мост. Предният край на отбраната обикновено се избира на разстояние, което изключва водене по переправата на артилерийски огън на противника. Фланговете на позицията се опират в реката), заповедта беше нашата рота да защитава моста до последния патрон. В този бой ме раниха в главата. Срам ме беше, че раняването беше в задната част на главата. Мой другар впоследствие ми каза, че ако съм бил отпред, то и раняването е щяло да бъде отпред. Отвърнах му, че в този момент бяхме заели кръгова отбрана, какво мога да направя, при условие че руснаците ни бяха обкръжили, в такава ситуация лесно може да се получи раняване отзад. Първо имаше удар в главата, след това се разля топлина, загубих съзнание. И в момента, когато аз почти бях загубил съзнание точно пред себе си видях един Иван, който беше с автомат. Помислих, че ще ни убие всички нас. Всички ранени СС-овци ги убиваха. Ние не сме застреляли нито един руски пленник, а те нас ни разстрелваха. В този момент, не зная привидя ли ми се или не, понякога мисля за това нощем, видях една бяла фигура и чух: “O Boje, Boje, ta tova e iynosha”. Какво означава това по-късно разбрах. И тогава, когато практически той вече натискаше спусъка, той се забави. Появи се една амфибия и картечарят застреля всички руснаци. И досега се вълнувам, че най-вероятно немският картечар уби това мое видение, тази жена, която фактически ми спаси живота в тази секунда, когато руснакът искаше да ме застреля. Най-вероятно той я застреля, тя също беше наш противник и трябваше да го направи, за да може да се измъкнем оттам.
Отстъпихме от Имперския мост и ни посрещна полевата жандармерия. Те не искаха да ни пропуснат, въпреки че бяхме целите в кръв. Казваха ни, че ние сме СС, че имаме заповед да защитаваме Виена до последна капка кръв и да се връщаме обратно да се сражаваме. Направиха компромис- ранените да се разтоварят и да останат, а останалите да се върнат с амфибиите. Но, както после ми разказваха, аз бях в безсъзнание, нашият командир разстрелял тези “вързани кучета“, за да може да изнесе ранените. Ето, колко страшна беше войната.
Попаднах в болница, която се намираше точно до Щокхау. Куршумът беше заседнал в главата отзад, на два сантиметра от мястото, където започва гръбначният стълб. Ако куршумът беше попаднал в гръбначния стълб, аз щях вече да съм мъртъв. Куршумът беше заседнал в месото, кости не беше засегнал, раняването беше средно тежко, въпреки че и досега имам главоболие.
Постъпи заповед: цялата танкова дивизия от СС Мъртвешка глава се снема от фронта със задача да се съсредоточи в град Линц. Цел- повторно използване на дивизията във войната заедно с американците срещу руснаците. Това беше заповед- дивизията бавно потегли по Дунава. Пред нас отстъпваха американците. Както по-късно разбрахме, те е трябвало да отстъпят до демаркационната линия в Линц, защото районът, който заемаха е отдаден на руснаците. Зад нас бавно се движеха Ивановците- те все още ни уважаваха. Спряхме се в Прегартен, по-нататък американците не желаеха да ни допуснат. Прекосихме демаркационната линия, в американската зона, обградени отвсякъде. Стояхме там два дни. Все още си продължаваше обичайният военен живот, доставяха ни продоволствие, но пък нямаше вода. Двама, съвсем млади офицери- оберщурмфюрер и унтерщурмфюрер се застреляха точно пред строя, страхуваха се, че ще ни пратят в руски плен.
Американски танк М4А3(75)W “Шърман"
 Тогава се появи един висш офицер, американски полковник, който ни заяви: “Другари, войната за вас приключи, отивате в Мюнхен, в демобилизационен лагер“. Ха-ха! Образувахме походни колони: начело американски танк, след това 500 човека в редици по пет души, след това отново танк. На танковете бяха разположени ненормални, подивели каубои. Започнахме да маршируваме- първо на запад, след това на север и после неочаквано имаше разклон и пътят обърна на изток. В този момент ние вече проумяхме, че отиваме към руснаците. Колоната от 500 човека, копто вървеше пред нас се приближи до място, където гора се доближаваше много близко до пътя. 100 човека от тази колона се втурнаха към гората. Те не си и представяха, че американците, тези долни кучета, там, в гората са поставили картечници и автоматчици. Тези, които се насочиха към гората бяха разстреляни. Оттам се върнаха около половината от групата и тази половина беше разстреляна от диваците каубои, които бяха върху танковете. Всички тези 100 човека и досега се числят като безследно изчезнали. А аз видях как тях ги убиваха.
И така, в колони от по 500 човека, обкръжени от танкове ние се движехме по пътя, за да ни предадат на руснаците. Тук аз неочаквано видях вонящи и въшливи създания, които стояха отстрани на пътя. Това бяха първите Ивановци, в своите кафяви униформи, плешиви, мръсни и пияни. Те стояха и се пулеха в първите преминаващи немци. Ние бяхме в униформа на СС, аз и много други бяхме с куртки произведени от ДАМ (Deutsche Angelgeräte Manufaktur), с емблемите на СС, куртките бяха отлични- пазеха ни през зимата. Руснаците се врязоха в колоната ни, бяха видяли, че всички сме все още с часовници и пръстени. Часовниците и пръстените ни ги отнеха мигновено. Американците се спряха, за тях всичко това беше твърде крайно- по-късно един от другарите ни, който се движеше в последната колона ми разказа, че американците са стреляли по руснаците. Там се е образувало задръстване, янките открили огън по колоната, убили няколко немци, като засегнали и двама руснаци.
Бяхме обиколени от руснаци и тогава ние видяхме колко са изнемощели. Бяха с похабени Т-34, закърпени, кални, ръждясали, неугледни. А нашите танкове бяха в отлично състояние. Мислехме си, че ако ние, нашата танкова дивизия от СС Мъртвешка глава, бяхме тръгнали заедно с американците срещу руснаците, то ние щяхме да изпъдим руснаците зад Урал. Това бяха мечти, които така и никога не се осъществиха. Тези предатели, американците ни предоставиха на руснаците. Ние бяхме единствената пълноценна дивизия предадена на руснаците. Лейбщандарт Адолф Хитлер, Викинг, Дас Райх, Хоенщауфен- всички те се намираха на левия бряг на Дунав, а ние бяхме на северния бряг на Дунав. Ние се озовахме в ръцете на руснаците, а те имаха голям късмет, тъй като попаднаха при американците или съответно при англичаните.
Разделиха ни на неголеми групи и се започна тотално обискиране. Първоначално искаха часовниците и пръстените, самият аз видях как на един офицер, който не искаше да си предаде красивия пръстен с брилянти му отрязоха пръста заедно с пръстена. След това ни свалиха или изрязоха всички кожени одежди- колани, портупеи, всички кожени нашивки. С нас бяха няколко СС момичета,в армията тях ги наричаха помощници по свръзката, а при нас тези момичета помагаха в щаба. Тях веднага ги отведоха, а какво се е случило с тях е ясно- аз ви разказвах какво се случваше с цивилните жени. След това настъпи редът на ХИВИ-тата. Те носеха СС-овска униформа, с черни петлици и орел на ръкава. ХИВИ-тата бяха без обмундировъчни знаци, имаха обикновени черни петлици без Мъртвешка глава. Ето защо руснаците много добре знаеха, че те са ХИВИ-та. Тях ги отделиха от тълпата и чухме как ги разстрелват. Ликвидираха прекрасни момчета, които бяха в немски плен, а след това преминаха на служба към нас, като доброволци.
После отново ни постоиха в маршеви колони и потеглихме на север, минахме през Фрайщат и пристигнахме в бивш лагер за френски военнопленници. Мъчехме се без вода. Австрийските жени ни носеха вода, а руските войници с ботуши събаряха кофите с вода и безжалостно биеха тези, които предизвикваха тази суматоха.
 Тези пък, които вървяха в последните редици на колоната бяха безмилостно избивани от бившите концлагеристи от концентрационния лагер Маутхаузен. Руснаците ни защитаваха от тези бивши концлагеристи, постоянно ги пропъждаха. Аз бях в края на колоната и представете си след като изскочи тази свиня, бивш концлагерист, който искаше да види нашивките ми, за да се увери, че съм от СС. Тогава се появи руски конен патрул, който ме спаси. При този марш руснаците не ни охраняваха много строго, те знаеха, че всеки който излезне от колоната ще бъде разкъсан от бившите концлагеристи от Маутхаузен. Руснаците ни пазеха само с конни патрули, с които контролираха обстановката. Получих възпаление на едно място, защото когато ходехме на тоалетна нямаше хартия, бях си подбил краката, защото руснаците ми взеха ботушите и ми хвърлиха техните стари руски ботуши- тези ботуши бяха ужасни, много неудобни. Бях принуден да ги сваля и да ходя бос. Можете да си представите как се чувствах, при условие че никога не бях ходил бос.
Кратковременен участък от пътя ни премина през Чехия. Чешките жени видяха, че страдаме от жажда и изливаха под краката ни вода радвайки се от вида на нашите страдания. Хвърляха по нас камъни, плюеха ни, оскърбяваха ни.
Пристигнахме отново в бивш лагер за френски военнопленници. Там неочаквано се изясни, че храна и вода ще получат тези, които нямат коси. Имах красиви къдрици, но ги отрязох с с нож. Беше забранено да притежаваме ножове, но някои все още имаха. Да се обръснем не можахме, но да скъсим косите си успяхме. След това всички, които преминаха през тази процедура получиха вода. Да пиеш е десет по-важно, отколкото да ядеш. Няма нищо по-лошо от жаждата, най-накрая след много дни, ние за първи път получихме нормална храна. На практика нас не ни охраняваха, защото бяхме напълно изтощени. В лагера се поду и възпали моята рана. Един руснак ме прегледа и ме изпрати в щаба. Оттам няколко човека със санитарен автомобил ни изпратиха в лазарет в Щокерау. Там ме оперираха без упойка- просто нямаха нищо. Докато лежах в лазарета всичките ми другари ги натоварили на товарни вагони и ги изпратили в Сибир. По този начин аз бях разделен от моите приятели. След известно време беше събрана група, в която попаднах и аз и ни поведоха на юг. Това беше през юли-август 1945 година. Пътуването беше ужасно, във вагоните беше страшно горещо, а вода практически липсваше. Когато дадоха на нашия вагон една кофа с вода, всички ние се хвърлихме към кофата с вода и я бутнахме. След това другари, които бяха по-якички въведоха ред- взимаха кофата и разпределяха водата. Хранеха ни с осолена риба и сухари, повече нищо не ни даваха. Поне влакът да се движеше, а той постоянно спираше! Слънцето печеше, по нужда ходехме във вагона, където имаше дупка- всички бяхме с диария. Жаждата беше ужасна, един от другарите беше успял да запази златен пръстен, той го даде за чаша вода, която му дадоха точно през този единствен отвор, който служеше за тоалетна.
 Стигнахме в Унгария. Първият ни лагер беше в Темешвар, където живееха много немци, фолксдойче (б.р. Етнически немци, които живеят извън границите на Третия Райх). В Австро-Унгарската империя градът се е наричал Темешбойх, след това Темешвар, а след това преминава към територията на Румъния, която се уголеми с големи унгарски райони и сега градът се нарича Тимишоара. Тези от нас, които не бяха навършили 18 години и тези, които бяха по-възрастни от 45 години бяха освободени. Вече се приготвяхме за вкъщи, когато неочаквано пристигна комисия от няколко руски офицера. Построиха ни в редици по пет човека, заповядаха ни да си завием ръкавите и да вдигнем ръце. На ръката си имах татуировка с кръвната група (б.р. Членовете на СС подлежали на задължителна татуировка- буквите “SS”, както и кръвната група. Татуировката се е правела обикновено под мишницата на лявата ръка, на вътрешната част на бицепса. Подобна татуировка е давала преимущество за предоставяне на медицинска помощ в болниците, както и помагала за бързото преливане на кръв при необходимост. Изборът на място за татуировката не е случаен. Кожата под мишницата се съхранява дори и при обгорен труп, а получаване на раняване, при което татусът да не е виден е практически невъзможно). Тези, които служеха в СС бяха изведени от редиците.
Имах приятел, на който си давах тютюна, тъй като не пушех. Пушачите убиваха чувството за глад пушейки. Та, както ви казвах, аз му давах тютюна си и бяхме приятели. Той също беше от Вафен СС, но татуировка на ръката си с кръвна група нямаше. В нашите редици имаше един войник от Луфтвафе. Когато на фронта не достигаха хора, известен брой войници прехвърлиха от Луфтвафе във Вафен СС, ние ги наричахме “Гьоринговци“. Ние, които не преминахме през проверката за татусите стояхме буквално на един метър от колоната, която щеше да отиде на свобода и, в която беше моят приятел. Исках да си разменим местата с него и да застана вместо него в колоната, която вече беше проверена, а същевременно той да се присламчи към тези, които още не бяха проверени и да премине проверка още един път. Речено-сторено, така и направихме, но тогава този от Луфтвафе ме посочи с палец и каза: “Той е от СС“. С една дума ме предаде. Останах си с есесовците, а другите поеха за домовете си. Тези, които се отправиха за родните си места получиха от хората богати дарове: вода, вино, храна- всичко това им раздадоха по вагоните, а ние стояхме на съседния коловоз зад решетки. Отправиха ни за Румъния.
Иначе татуировката си я направих още по време на обучението в Нойцеле. Бях на пост, когато пристигна един войник и ми каза, че ме викат в щаба. Тръгнах към щаба и по пътя, за късмет, не отдадох чест на един унтершарффюрер- сержант. В отговор той ме накара да пълзя в калта, докато не се изкалях целия. Пристигнах в щаба и щабният лекар ми се разкрещя: “Вие сте свиня, знаете ли как изглеждате“. Отвърнах му, че ме е спрял въпросният унтершарффюрер, тъй като не съм му отдал чест и т.н. А лекарят ми отговори: “Не искам и да знам какво се е случило“. Определиха, че съм нулева кръвна група. Считам, че цялата тази работа с татуирането на кръвната група беше предателство. Искаха така да направят, че войниците от Вафен СС винаги да могат да бъдат разпознати. А защо татуираха само на нас кръвната група? Във войната не участвахме само есесовци, нима армията не воюваше също. Ако нямах татуировка с кръвната ми група и аз щях да поема пътя за вкъщи заедно с останалите. Друг е въпросът какво щеше да се случи с мен тогава. Щяха моментално да ме изпратят в Бухенвалд, при баща ми и щях да престоя в Бухенвалд до февруари 1950 г., колкото стоя баща ми. А от руския плен се върнах също през февруари 1950 г. И, когато се върнах у дома, на 15 февруари 1950 г., си представях, че ще ме посрещнат приятелски, а те ми казаха, че съм имал късмет: “Ако се беше върнал, когато тук беше зона на съветска окупация щяхме да те изпратим в Бухенвалд при твоя баща-нацист“.
Преминавахме през Румъния. Гледахме през пролуките на вагона и виждахме красиви градове и села. Докараха ни във Фокшани. Там беше разположен лагер с много лоши условия, известен още от Първата световна война като “Фокшански ад“. През Първата световна война в този лагер бяха загинали хиляди немски военнопленници. Нямаше бараки и лежахме на голата земя. Старите военнопленници, които се намираха отдавна в този лагер, които бяха взети в плен при обкръжението край Яш, разказваха, че в лагера е имало епидемия от петнист тиф, причинена от въшки. В бараките се намирали хиляди болни от петнист тиф. Тогава руснаците изгорили бараките заедно с тифозно болните. Ето защо нямаше бараки.
Спомени на Манфред Динер от Вафен СС. Част 4
Source: http://frontstory.ru/ |
