И отново ни качиха на влак. Потеглихме към Констанца, разположен на Черно море. В Констанца ни разположиха на пристанището. След два дни пристигна стар румънски кораб, натовариха ни и поехме през Черно море. Самото плаване беше ужасно. Имах голям късмет, че не ме сложиха в трюма, а лежах практически в средата на палубата, там по-малко люшкаше, а и можех да дишам. Но на палубата си беше опасно- мнозина бяха отнесени в морето.
Най-накрая видяхме град, това беше Новоросийск. Градът беше пустиня от развалини. По време на битката за Кавказ той практически беше сравнен със земята, основно от руснаците, които стреляха по града. Докато минавахме през града, край пътя стояха хора, които живееха в развалините, в мазетата. Мислехме, че ще ни замерят с камъни. Но те нищо не правеха, просто стояха и ни разглеждаха. Отново ни натовариха на вагоните и потеглихме за Сибир. Пътуването беше ужасно. Умиращите по пътя бяха просто захвърляни от вагоните, тъй като вагонът, в който се съхраняваха труповете беше пълен. Мъртъвците лежаха покрай коловоза. Бяхме много изнемощяли, но по някакъв начин оцеляхме. Умираха тези, които бяха по-възрастни, които имаха в домовете си семейство, жена и деца, както и тези, които бяха от Източна Прусия или Силезия и които вече знаеха, че те вече нямат родина (б.р. Две трети от Източна Прусия и част от Силезия са предадени на Полша след Втората световна война). Те губеха надежда и умираха. Знаехме, че ще прекараме в Сибир най-малко 25 години и, че много от нас не ще се върнат, но сред нас, юношите на Вафен СС, съществуваше невероятна воля към живота, при всички случаи ние не се предавахме толкова бързо. Целият преход беше страховит.
Пристигнахме в Южен Урал в горски лагер. Там ние, много остлабнали, трябваше да сечем дървета с примитивни инструменти- огромни стари ръждясали триони. Условията в лагера бяха толкова ужасни, че в лагера пристигна комисия, която инспектираше всичко. Руснаците ни деляха на пет категории. На всеки четири седмици преминавахме комисия- голи. Вдигнах ръце, те видяха татуировката ми: “А, фашист! Първа категория.“ Това означаваше работа в кариера, мина и т.н., независимо от физическото състояние. Втората категория работеха по строителството на пътища. Третата категория работеха в лагера. След това следваше категория “OK”, “обща категория“- това бяха полумъртвите. Имаше още една категория дистрофици, тях ги изпращаха обратно в родината, но голяма част от тях умираха по пътя. Във всеки случай комисията установи, че всички или почти всички бяхме или категория “ОК“, или с дистрофия. Тогава разформироваха лагера, дойдоха огромни камиони, натовариха ни и потеглихме. Пътувахме сред гората по някаква невероятна безпътица, а повечето руски шофьори бяха пияни. Камионът, който водеше колоната зави напреки на пътя и се преобърна. Трябваше всички да слезнем и да го изтегляме. Пристигнахме в поредния лагер, бях настинал и започнах да бълнувам. След това тук докараха пленници, които бяха взети в плен още при Сталинград. Това бяха последните оцелели, които се намираха в много изнемощяло състояние. Отново пристигна влаков ешелон и нас, заедно със сталинградските пленници, отново ни поведоха нанякъде. Но този път условията във влака бяха много хуманни. Естествено, за тоалетна отново ни служеше дупка на пода, но пък получихме малко царевични стъбла, на които можеше да се спи, вместо на голите дъски- това вече беше поносимо.
 Пристигнахме в Северен Кавказ, в Армавир. Войниците от Вафен СС веднага ни отделиха и ни закараха в армавирския затвор, където ни подложиха на ужасни разпити. В началото положението не ми беше толкова лошо, защото бях обикновен редник. Но след това почнаха да ме бият. Аз служих в Begleit-Kompanie (б.р. Охранителна (комендантска) рота към танкова дивизия), но не в поддържаща рота, а в “конвойна рота“. За руснаците това означаваше, че аз съм охранявал руски военнопленници. А тези, които охраняваха руските военнопленници бяха именно тези, които руснаците с най-голямо удоволствие изтребваха. За мен това означаваше минимум 25 години затвор. Руснаците искаха да знаят кой е бил командир на ротата, кой е бил командир на батальона, на полка, на дивизията, къде съм бил именно тогава, какво сме изгорили. Те вече знаеха всичко, къде и кога е била всяка една дивизия- да се лъже беше безполезно. Мъртвешка глава, заедно с Викинг бяха дивизии, които се използваха само на Източния фронт, те бяха предназначени само за този фронт. Поради тази причина тези дивизии бяха любимците на руснаците. Мъртвешка глава беше единствената дивизия, която американците предадоха на руснаците. След това обаче един другар успя да обясни на комисаря, че аз съм твърде млад, че въобще не бих могъл да бъда в Русия и, че всяка дивизия е имала на щат спомагателна рота, която е охранявала щаба. Повече не ме биха, но трябваше да подпиша някакъв документ на руски език. По това време изобщо нищо не разбирах на руски. След това ме извадиха от затвора.
Впоследствие отново пристигна транспорт и потеглихме за Кубан. Там се строеше Кубанският канал. Разтовариха ни на канала, на гара Новинка и ни казаха, че лагерът се намира на пет километра- според тях никакво разстояние. Започнахме да маршируваме. По време на марша първоначално заваля силен дъжд, след това премина в буря и после заваля сняг. Пътят се превърна в кал, а петте километра се оказаха петдесет. Дори руският конвой се изтощи. Пристигнахме в лагера, който беше в много лошо състояние. Като цяло през 1945, 1946, 1947 г. условията бяха много лоши, но през 1948 и 1949 г. ние вече свикнахме и положението беше по-добро. Копаехме канала, ръчно, без техника, носехме колички напред-назад, дигата постоянно се срутваше и трябваше непрестанно да досипваме пръст. Падахме заедно с количките, а надзирателите ни биеха.Получих мъчителна диария и постоянно трябваше да клеча в тоалетната, а там стояха надзиратели-румънци, които биеха всички, които отиваха там. Почти умирах от глад, както и мнозина други. Един другиму си завещавахме вещите си- дрехи, лъжица и други подобни. В лагера имаше католически свещеник и протестантски пастор, също военнопленници, които погребваха умрелите и за това получаваха допълнителна дажба супа. Имаше само един ден, когато никой не умря, те нямаше кой да погребват и допълнителна дажба супа не получиха. В резултат те бяха много недоволни, че никой не е умрял и, че не са получили допълнително супа. Отново пристигна руска комисия, лагерът беше разформирован, а офицерите бяха наказани- те крадяха от нашето продоволствие. Прехвърлиха ни в Георгиевск, във възстановителен лагер. Там се чувствах много добре, поохраних се.
 Работех в каменоломна, където изпращаха мнозинството от есесовците. Работехме по 12 часа на ден. От нас изискваха да си изпълняваме работната норма в противен случай хлебната дажба се намаляше на 200 или 300 грама. Опитвахме се да предаваме старите камъни, които вече бяхме предали предния ден за нови, уж сме ги изкарали в същия ден, но ако ни хванеха руснаците ни псуваха и ни намаляваха дажбата.
След това започнах работа по строежа на пътища и там проявих себе си като организатор. Бригадата се състоеше от 25 военнопленника, 2 руснака охранители и началник охрана. На нас, като наказание, ни дадоха за охранители монголци. Руснаците ги наричаха “черни курви“- когато пожелаеха жена, те просто я изнасилваха. Момичетата отиваха на пазара за продукти с кошници, те ги хващаха, завличаха ги в храстите и там ги насилваха. Ето толкова страшни бяха монголците. Освен това те бяха постоянно гладни, тъй като получаваха доволствие по най-ниската, втора норма. Системата при руснаците не беше такава, както във Вафен СС. Във Вафен СС генералът получаваше точно такова доволствие, каквото и последният войник. Във Вафен СС можеше да станеш офицер дори и да си завършил само народно училище (б.р. начално училище), дори и без да си завършил гимназия, дори и без да имаш право на постъпване в университет. Това беше само във Вафен СС- еднакво доволствие и еднакво придвижване по служебната стълбица за всички. А това го нямаше и във Вермахта. Руснаците имаха шест продоволствени норми. Най-ниската за военнопленниците, след това следваше охраната, след това войнишка и сержантска норма, след това бяха офицерите и най-накрая щабните офицери.
Строяхме прекрасни пътища с широчина от 30 метра, на които можеха да кацат самолети. В едно от селата имаше голямо, тлъсто куче, което беше на селсъвета. Нашият конвоир застреля песа, тъй като кучето се нахвърли върху него, ние го взехме и го отнесахме в каменоломната, където сварихме и изядохме кучето. Селсъветът започна да търси кучето и дойдоха да се жалват на лагерното началство, че военнопленниците са изяли кучето им. Освен това хващахме таралежи и ги печахме в глина- бодлите оставаха в глината, а месото го ядяхме.
Аз с един унтершарфюрер (б.р. сержант) от дивизия Викинг и още един от наказателния батальон на СС Дирлевангер решихме да бягаме. Избягахме и успяхме да стигнем доста далеч, но аз си нараних крака и те ме оставиха в някакво селце. Жителите на това село ме предадоха в милицията. Обикновено тези, които бягаха при връщането им в лагера ги пребиваха до смърт с тояги. Започнаха да ме разпитват и аз казах друг номер лагер. В края на краищата ми се размина.
Комендантът на лагера беше немец, от Рейнска област, не си спомням как се казваше. Беше комунист, доносчик, антифашист, вероятно е бил в концентрационен лагер в Германия. Някои от нас, от Вафен СС, той нарочно ги пребиваше. Беше изключително лош звяр. Него го срещнах през 1950 г. на гарата във Ваймар. Когато в лагера нещо не беше наред пристигаше комисия, обикновено от Москва. Тогава точно за три дни в лагера имаше отлична храна. Подът се чистеше, стените се боядисваха. Спяхме на голите дъски, а за възглавница използвахме обувките си. На наровете лежахме като сардели в консерва, 200 човека в барака, ако някой тръгне да се обръща, всички останали също трябваше да се обърнат. Боядисахме стените на бараката в бяло пред да пристигне комисията. През нощта на пряснобоядисаните белосани стени мачкахме дървеници и въшки, които ни атакуваха. В резултат на стените се появиха червени петна. На сутринта дойде един оберст, подполковник, видя стените с червените петна и прилепените мъртви дървеници и въшки и каза: “о, немска култура, много добре, много красиво“. Той така се радваше, че дори скачаше пред бараката. Той си помисли, че ние сме измислили по този начин да изпъстрим стената с цветове.
В бригадата аз бях “организатор“. Пришиха ръкава на куртката и крачола на панталона ми и в тях носех продукти. Доставях по бараките царевично брашно, картофи, сушени кайсии- всичко, което беше възможно. Хората много ме уважаваха, защото бях в състояние да доставя всичко, което пожелаят. Познаваха ме всички селски кучета във всички околни села. Понякога натъпквах панталоните до крайност. В селата не се занимавах с кражби, както някои мои другари, които впоследствие ги пребиваха за това. На охраната бях длъжен да донеса водка. Поради тази причина вътре в куртката беше пришита бутилка, в която наливах водка или самогон. Ако, дори един път пропусна да донеса водка на конвоя, те повече никога не биха ме пуснали. Ето защо аз бях добър “организатор“. Организаторските си способности, които придобих в Русия по-късно ги проявих в ГДР, когато работех в системата на снабдяването. Когато отивах в селските къщи и молех за храна, виждах че във всички къщи по стените висят снимки на роднини загинали във войната. Тогава казвах, че и моите майка и баща са загинали от бомбардировка на американски самолети и в резултат ми даваха храна. Една циганка ми даде хляб, скрих го в джоба си и тогава малко момиченце каза “виж, мамо, другарят яде като прасе“.
Всички съседни села вече ги бях обиколил и всички кучета вече ме знаеха, тогава тръгнах на автостоп в по-далечни села, отдалечени на 30-40 километра. В Германия, ако стопираш никой няма да ти спре, докато в Русия винаги спираха. Един път ме качи руски капитан от милицията. Той ме попита: “Немец?“. Отговорих, че съм немски военнопленник. Тогава той ме попита: “Фашист?“. Казах, че съм фашист. Капитанът каза: “Ти си фашист, аз съм комунист, няма проблем“ и ми даде да изпия чаша водка. След това още една и след третата чаша аз се отрязах. Той ме свали от колата и потегли да върши своята страшна дейност. По пътя обратно той отново ме качи и ме откара в лагера. Казах му, че не трябва да ме води в лагера, там вече са ме залавяли и са ме пребивали, че съм длъжен да отида в бригадата. Но той ме откара в лагера, като даде на дежурната охрана бутилка водка, за да не ме бият.
Пълен съм с такива истории, но най-накрая ще ви разкажа една история с еротичен привкус. Бях млад и все още девствен, което ме караше да се стеснявам- примерно, когато отидохме във Виена се отбихме в един бардак, но аз само гледах. Веднъж, след като вече бях събрал храна и тръгнах да се прибирам към бригадата, по пътя видях къща, където живееха цигани. Искаше ми се да мина без да се отбивам, но не бях все още взел водка. Ето защо се насочих към къщата, в която видях една циганка. Тя ме съблазни и направихме работата. Това се случи на петдесет километра от лагера. По-голямата част от храната оставих на циганката и в лагера се върнах с празна торба и с празна торбичка на тестисите. Премахнаха ме от снабдителите и изпратиха друг, но него още в първия ден го изпохапаха селските кучета, така че отново ме върнаха на старата ми длъжност, тъй като бях най-добрия “организатор“.
През 1949 г. ме прехвърлиха в Украйна, където започнаха истинските разпити. Трябваше много подробно да разказваме, кога и къде сме били и с какво сме се занимавали. Аз бях обикновен панцергренадир, заплашваха ме от 10 до 15 години, унтерофицерите- 20 години, младши офицерите- 25 години. Отново ни събраха и ни поведоха за Сибир. Пристигнахме в голям лагер в Алмати. Там бяха събрани от Вафен СС, свързочни офицери, ръководители на зондеркоманди (б.р. Зондеркомандата се явява част от Айнзатцгрупите. Айнзатцгрупите са оперативни групи на нацистката СД- службата за сигурност, които са разположени на окупираните територии. Всяка айнзатцгрупа включва щаб, специални формирования (зондеркоманда) и оперативни формирования (айнзатцкоманда). Основните задачи са ликвидиране на партийния и комсомолския актив, евреите, сътрудници на НКВД, армейски политически работници и офицери, борба с проявата на антинемска деятелност, завземане на учреждения, в които има картотеки и архиви.), които са участвали в акции в Украйна, саботьори, както и такива, които са извършили престъпления в лагерите. Нас, редниците не ни съдиха, процес и съд имаше само над офицерите, които получиха по 25 години. След това се изпращаха в Караганда, в мините, които бяха, като че ли създадени именно за Вафен СС.
Запознах се с един от Лейбщандарт Адолф Хитлер (б.р. 1-ва танкова СС дивизия “Лейбщандарт СС Адолф Хитлер“), който ми каза: “Манфред, в Караганда не бива да отиваме, трябва да измислим нещо“. Този от Лейбщандарта скочи от високо и си счупи краката. За сметка на това аз няколко пъти скачах, но не успявах да си счупя краката, но в края на краищата стигнах до фактура и се намерих в санитарната част, където лежеше съучастникът ми от Лейбщандарта. После спряха да изпращат хора в Караганда, а започнаха на място да търсят зидари, дърводелци и други специалисти. Този от Лейбщандарта казваше: “Не, това не е за нас, ще чакаме още“.
Веднъж, в лагера бяха останали съвсем малко хора, стотина души, пристигна един човек, който беше дебел с морав нос. Съмишленикът от Лейбщандарта каза: “Ето, този е евреин, да отидем при него, с него всичко ще е наред“. Между другото, в един от лагерите имахме за комендант евреин, и ние се чувствахме просто прекрасно. Ако в лагера има лекар-евреин, медицинска сестра-еврейка и за началник на лагера-евреин това означава, че за вас животът ще е добър. Те не крадяха много. Въпреки че знаеха, че сме от Вафен СС, те се отнасяха с нас човешки. Сега разбирам защо те се държаха с нас така. По време на войната, както и по време на руската революция евреите са били най-големите масови убийци, които Сталин е използвал, за да унищожава собствения си народ и мнозина от офицерите си, евреите бяха основно в НКВД и ГПУ (б.р. Държавно политическо управление). Но след войната евреите бяха дискриминирани, налице беше антисемитска, враждебна към евреите политика в Съветския съюз. И изведнъж евреите се солидаризираха с нас. Така мисля аз. По друг начин не мога да си обясня защо евреите често ни правеха добро.
Във всеки случай евреинът търсеше специалисти по месото- месари. Ооо! Имаше много желаещи, но ние стояхме отпред, притежавахме инстинкт и току-що се бяхме върнали от стационара. Той избра общо 14 човека, сред които бяхме аз и този от Лейбщандарта. Натовариха ни на камион и по безпътицата, без храна и вода пристигнахме в голяма кланица, която беше много примитивна. Там работеха жени, казахстанки, с присвити очи. Мъже практически нямаше, всички те бяха загинали във войната. Товарехме труповете на закланите животни. Бараката ни беше без покрив, затова живеехме при казахстанките. Да се краде месо беше забранено, ако те хванат наказваха с 2 години, но ние крадяхме, към края на смяната криехме парчета месо в панталоните, така че казахстанките, при които живеехме ни бяха благодарни.
Най-интересното, което се случи там беше, че момчето от Лейбщандарта се влюби в руска лекарка, красива московчанка, която работеше при нас по разпределение. В един прекрасен ден пристигнаха с камиони руски военни с автомати и ни отведоха без да ни дадат време да си съберем вещите или да се сбогуваме.
 Така започна нашето връщане у дома. Беше пристигнала заповед всички военнопленници, които не са военнопрестъпници да бъдат изпратени в родината си до 31 декември. Крайният срок беше вече изтекъл, практически беше февруари. Натовариха ни на влак и отпътувахме за Брест-Литовск, където имаше комисия. Трябваше да се съблечем голи и да преминем през пет помещения: баня, отстраняване от въшки. Трябваше да дадем и кръв. Бяхме подложени на щателен обиск, гледаха дори в устата, за да не би някой да успее да пренесе ордени на загиналите в плен другари. А след това отпътувахме за Франкфурт на Одер. Във Франкфурт на Одер ни дадоха сами да решим къде желаем да отидем- на Запад или на Изток. Разбира се аз реших, че отивам в дома си, там, където се намират майка ми и баба ми. В края на 1947 г. ни разрешиха да пишем на роднините си. Знаех, че вече имам малко братче, но не знаех, че баща ми до 1950 г. е бил в Бухенвалд, където му беше забранено да пише, майка ми не беше споменал за това в писмото си. Веднъж споменах на един колега, че баща ми е бил в Бухенвалд. Той възкликна: “О, значи ти получаваш всеки месец по 1300 марки!“. Аз му отвърнах- “Не, той се намираше там в периода 1945-1950 г.“. Получих мъмрене и трябваше да дам обяснение в заводския вестник как мога така да говоря и какво съм целил с това, което съм казал. Такова беше положението в ГДР. Аз все пак получавах заплата от 1300 марки, но борците против фашизма получаваха 1700 марки всеки месец. С мен нищо не се случи, единствено получих мъмрене, както и критика в заводския вестник.
Както вече споменах, в лагера ме отделиха от другарите ми, никой не знаеше какво е станало с мен, никой не знаеше, че се намирам в ГДР. Едва през 1990 г. пуснах обява във вестника на доброволците, че търся служили в спомагателната рота “Морски дом“ към 3-та танкова СС дивизия “Мъртвешка глава“. В най-кратко време получих пет отговора. От моя командир на рота, от ротния разузнавач, от другар от Швейцария, Женева, от още един, който работеше в поща и беше загубил крака си и от един другар от Шварцвалд, петима бяха все още живи.
Командирът на ротата незабавно ме покани, той живееше във Вестфалия, строи ме в полунощ и ми връчи значка за раняване и значка за близък бой, а за унищожените танкове, в които аз също стрелях, не ми даде, но пък ме произведе в чин СС щурман, което беше еквивалентно във Вермахта на ефрейтор.
Source: http://www.frontstory.ru |
