Login form

Search

Statistics


Общо онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Facebook





Петък, 2025-07-04, 15:43:27
Welcome Guest | RSS
Знания, исторически факти, приключения, преживелици
Main | Sign Up | Login

Сайта вече е с нов адрес: http://worldrubric.com

Всичко от руското интернет пространство


Main » Articles » Спомени от войната

Спомени на румънски ветеран от Втората световна война. Част 2

Какви бяха битовите условия в школата? Къде живеехте, как ви хранеха, обличаха?

В това отношение всичко беше отлично. Центърът се разполагаше в прекрасно здание, построено още от австроунгарците. Сградата беше във форма на квадрат и имаше само два входа. Хранеха ни много добре, може да се каже ‘’като в най-добрите времена’’. Три хранения на ден, всеки ден даваха месо, а на празниците и по чаша вино. И ние оценявахме това, защото храната ни не можеше да се сравнява с тази, която даваха в обикновените части.

Храната стигаше ли ви? Не бягахте ли в града, за да си купите нещо допълнително? Колко ви плащаха между другото?

Ако не бъркам ни даваха някаква заплата, но това беше чисто символична сума, затова родителите ми изпращаха малко пари. В школата имаше лавка, в която можеше да се купят сладкиши: курабийки, бонбони, за тази неща си харчех парите.

Как ви обличаха?

Обичайното обмундироване за това време: обувки с навои, панталони, гимнастьорка, шинел, всичко чехословашко производство. Материята беше малко по-тънка от румънската, но с много доборо качество. За полеви занятия имахме отделна форма. Обличахме специални халати, дълги до земята, за да не цапаме формата. А преди изпращането на фронта на всички раздаваха нови униформи.

Колко чести и къде се миехте?

В школата нямаше баня, но веднъж седмично ни водеха в градската баня. Банята беше много добра, с душове, с два басейна и съм запомнил, че на входа имаше табела- ‘’Влизането на евреи е забранено!’’. Изобщо за хигиенното състояние и снабдяване се занимаваше специална войскова част в школата. Тя се грижеше само за снабдяването и цялото обслужване: чистене, пране, готвене.

За времето на обучение привлякаха ли ви към някаква работа?

По-скоро не, въпреки че си спомням, че трябваше да работя в кухнята. Белехме картофи със специални белачки, а главното е, че присъствахме при приема на продукти и следяхме за това да няма кражби.

Всеки ден ли учихте в школата?

Неделя беше почивен ден.

Как почивахте? Разрешаваше ли ви се, например, да играете карти, шах?

Разбира се, че си почивахме. Шах и дама нямахме, а картите бяха категорично забранени. Но помня, че понякога играхме футбол.

В отпуска пускаха ли ви често?

Пускаха ни само в неделите, но командирите търсиха и най-малкия повод, за да не ни пускат. Но ако все пак ни пуснеха, то обикновено групата от курсанти се съпровождаше от по-опитен курсант от по-големите курсове.

Имахте ли самоотлъчки? Та нали по това време в Румъния официално работеха публични домове. Ако не е тайна посещавали ли сте ги?

Доколкото знам те бяха само в големите градове. В Сибиу също имаше и мястото, където се намираха се наричаше нещо като ‘’квартал на червените фенери’’. Когато ни водеха на баня в събота, ние минавахме през този квартал. Но не съм чувал наши курсанти да посещават тези домове.

А в самоотлъчки мисля, че бягат войници от всички армии по света и румънската не беше изключение. Помня, когато през 44-а на Великден не дадоха обещания отпуск, то от новобранския взвод, които обучаваше на строева подготока Борденюк, няколко курсанта избягаха по домовете си. И когато на сутрешната проверка откриха това, Петър го поставиха под арест за няколко дни. Наказаха го, въпреки че той не беше виновен. По принцип, в школата най-строгото наказание за особено провинилите се беше карцер за няколко дни, но това беше рядкост. Наистина, веднъж аз се изхитрих да попадна там.

Разкажете, моля.

Във взвода имахме един момък Пуцару, много енергичен олтенец, наистина неуморен, който обичаше да бяга в самоотлъчка. И една зима той ми разказа, че в града има познати момичета и ме уговори да избягаме, за да им отидем на гости. Смътно си спомням, че се добрахме до тях през кухнята, а иначе момичетата бяха под наем при някаква жена. И докато бяхме там и разговаряхме, тя отишла и казала в комендатурата. Дойде патрул и ни замъкна. В патрула имаше няколко новобранци, които ги приемахме ние. Попитахме ги какво се е случило и те ни обясниха всичко.

Докараха ни в школата, но не ни пуснаха в казармата, а ни вкараха в карцера до идването на нашия взводен командир. Когато дойде, той се удиви, като ме видя, но след като му обяснихме всичко, той не започна да прави трагедия от случката и ни остави в карцера само няколко часа. Затова ви казвам, офицерите се отнасяха с нас човешки и ние ги уважавахме за това.

Как процедираха с тези, които не се справят с обучението?

Честно ви казвам, не си спомням някой да не се е справял с учебния курс. Все пак в школата не взимаха който им падне, а отбираха хора с минимум четвърти клас образование.

Може би, някои са ги отчислявали или на фронта са ги изпращали?

Не, не, нямаше такива случаи.

След завършване на школата какви трябваше да станете?

Трябваше да получим звание старши сержант, а длъжността, която се предвиждаше беше само една- помощник командир на взвод. Това звание можеше да се получи по два начина: да завършиш школата или дослужване непосредствено в полка. Такива сержанти се считаха за по-слабо квалифицирани, но затова пък имаха голям опит, от такива като нас завършили школа.

Имаше ли перспектива за вас да израстнете до офицер или за това е било нужно задължително да завършите военно училище?

Боя се, че ще сбъркам, но доколкото си спомням всички последващи звания: старшина, прапоршчик (б.р. военно звание на младши офицери), младши лейтенант и т.н. се присвояват само след завършване на офицерски училища.

За времето на обучението си успяхте ли да си съставите впечатление от Румъния: за хората, за стандарта на живот в сравнение с Молдова. В Букурещ например бяхте ли?

Не, Букурещ не ми се удаде да посетя, но успях да видя някои неща. Когато моите родители заминаха за Румъния, в качеството си на бежанци ги насочиха към едно село до град Ръмнику Вълча. Те попаднали в семейството на богат земевладелец, който работил в Брашов, като авиационен инженер. Имал е хубава къща, всякакви постройки и една стая отделили за жилище на родителите ми, които започнали да работят в стопанството . Веднъж отидох при тях. Стигнах до град Слатина, а оттам поех пеша. Минах през няколко села и видях, че повечето къщи в тези села бяха по-лоши от нашите. Като цяло селата бяха бедни, повечето от къщите покрити със слама. Тогава за пръв път видях, че в навеса над входа на къщата имаха нещо като плоча, на която печаха хляб, беше доста примитивно. Даже и при нас в Бесарабия нямаше такова нещо.

Но за последните години аз пътувах три пъти за Румъния заедно с ветеранските делегации и при тези пътувания видях прекрасни села. Жизненият стандарт е много по-висок отколкото при нас.

Провеждаха ли религиозни служби в школата? Може би са ви водили на църква?

Не, в църква не са ни водили, но всяка сутрин в школата започвахме с обща молитва. А след нея прочитаха патриотичен текст посветен на загиналите по полетата на сраженията.

Имахте ли приятели в центъра за обучение?

Принципно с всички момчета от взвода установих отлични взаимоотношения, но най-много дружах с трима унгарци: Бексу и Сучу, и двамата се казваха Йон, но всички ги наричаха само Нелу. А как се казваше Майер за съжаление не мога да си спомня. То беше родом от Сибиу и на един свой рожден ден ме покани на гости.

Позволявахте ли си с тях откровени разговори? Все пак работата е отивала натам, че Германия със съюзниците си ще загуби войната?

Не помня да са се водили такива разговори. Ако трябва да кажа честно ние не знаехме къде се водят боеве и подробно за хода на войната узнах едва след връщането си вкъщи.

А някой от курсантите или офицерите не си ли е позволявал изказвания против войната или Хитлер?

Такива изказвания нямаше, защото в нашата школа се намираше група немски офицери, които следяха за хода на нашето обучение. Тези инспектори контролираха командването ни, което предизвикваше нашето недоумение. Как така, защо нашите командири, с които ние се гордеем ги проверяват и контролират немски офицери?http://www.2worldwar.at.ua/

Можете ли нещо да разкажете за отношенията между румънци и немци?

Всички разбирахме, че отношенията не са много добри, но това не се афишираше. Спомням си вече някъде след войната, на стадиона заедно с мен седяха група по-големи момчета. И по време на мача слушах техния разговор. Те споделяха как на фронта немците са се отнасяли към тях. Един от тях например разказваше, че когато по време на отстъплението някой от румънците се е опитвал да се качи в немски транспорт, то немците веднага го изхвърляли. Така постъпваха и с румънските отпускари, просто не ги качваха на техния транспорт.

Бих искал да узная за вашето отношение към маршал Антонеску. Как сте се отнасяли тогава към него и как сега?

И по онова време се отнасях положително, а и сега смятам, че той беше наистина крупен държавен деятел.

В такъв случай, мога ли да разбера, как сте възприели указът на Михай I за преминаването на Румъния на страната на антихитлеристката коалиция?

Нормално го възприехме, никой не се възмути.

Ще разкажете ли, как се е случило това?

Още някъде в март, за да спаси града от разрушителните бомбардировки, предполагам с указ на краля, Сибиу беше обявен за ‘’град свободен от войски’’ и цялата школа я предислоциираха на 40 километра в две села: Себешел и Сесчори. Това е на пътя, който отива към Алба Юлия. И вече оттук ни изведоха на летен лагер близо до голямото село Оарда де Сус, точно в това село ни намери указът.

Вечерта на 23-ти август след изнурително копаене на окопи се върнахме в разположението на лагера, но всички бяхме толкова изморени, че даже не отидохме да вечеряме, а веднага легнахме да спим. И по това време от щаба пристига офицерът за свръзка и съобщава на командира ни, че е обявена тревога № 1. Моментално ни вдигнаха и поведоха към центъра на селото. Там на площада пред църквата построиха състава на цялата школа, дойде командирът на 2-ри взвод от нашата рота и обяви, че съгласно указа на краля, Румъния преминава на страната на антихитлеристката коалиция. И добави: ‘’Досега немците ни учеха как да воюваме, а сега ние сме длъжни да воюваме срещу тях. Да освободим страната си!’’., нещо от този сорт. И веднага ни заповядаха да отидем да получим оръжие и боеприпаси.

А нашият командир на взвод беше единственият сред офицерите в школата, който беше завършил военно училище в Германия. Естествено той знаеше отлично немски език, затова именно на него му заповядаха да разреши въпроса с немските инструктори. Той сформира група от няколко човека, в която включи и мен, и ние се отправихме към немците.

Пристигаме при тях, а те по някаква причина още нищо не знаят. Почиваха си, слушаха музика. Командирът ни с двама войника се приближи към тях, поздрави и обяви, че : ‘’съгласно кралския указ всички немци са длъжни да напуснат Румъния в рамките на 24 часа!’’. И аз лично видях, че немците бяха в пълно недоумение, никак не можаха да повярват на чутото, но се държаха спокойно. На втория ден те се качиха по автомобилите и заминаха. Близо се намираше летище, на което немците оставиха няколко самолета, тях ги пребоядисаха и започнаха да летят. Ние даже се смяхме по този повод.

А след като установеното време изтече ние започнахме да арестуваме немците. Досега не разбирам защо, но много от тях не знаеха нищо. А може да са мислели, че за тях заповедта не се отнася. Помня, че един го арестуваха, когато той спокойно си беше на пост.  След това ме включиха в група, начело със същия офицер и ни заповядаха да се отправим за арестуването на немци. Оказа се, че в горския масив близо до Сибиу е останала немска подвижна радиостанция. Пристигнахме на място, обкръжихме ги и започнахме да викаме „Ура!”. Притичахме, а немците в пълно недоумение, не могат да разберат нищо. Арестувахме ги, и ги откарахме в разположението на нашата част, но аз съм запомнил, че немците плакаха от обида и от чувството, че са ги предали...

След указа, трябваше ли да давате нова клетва?

Не, никаква нова клетва не сме дали.

Никой ли не дезертира, поради несъгласие с този указ?

Не, никой, но когато след това излезе заповед за това, че всички бесарабци служещи в румънската армия, ако изявят желание, могат да бъдат  разпуснати по домовете си, то много се възползваха и заминаха по родните си места. Останахме само аз и още едно момче.

Ако не е тайна, защо решихте да не се прибирате вкъщи?

Работат е в това, че когато започна войната и дойдоха румънците, за кмет на селото ни назначиха баща ми. Той работеше на тази длъжност две години, но когато линията на фронта започна да се приближава, разбра, че съветската власт няма да го погали по главата за това. Така и стана след това... Затова след като лятото на 44-а баща ми с майка ми заминаха за Румъния, нямаше къде просто да отида. С това момче се обърнахме към командира на батальона с молба да останем в школата: „Ние сме дали клетва на краля и желаем да останем до края”. Той ни стисна ръцете и разреши.

А скоро нашата школа я отправиха към фронта и ние се оказахме на предната линия, близо до един населен пункт, ако не греша Къмпия Турзи. Ето там ми се наложи да престоя в окопите осем дни. Но за този период боеве в прекия смисъл на думата нямаше, водеха се само обичайните за предния край престрелки.

А вие или ваши другари, или офицери например как преживяхте това, че се е налагало да стреляте в неотдавнашните ви съюзници?

Не си спомням някой от нас да се е притеснил  относно това. В школата постоянно ни втълпяваха, че на война има един прост закон- ако ти не стреляш, то в тебе ще стрелят.

Вие за себе си каква причина формулирахте, за която да сте готов да воювате и умрете?

За освобождение на завладяната румънска земя, за целостта на страната, та нали Трансилвания беше завзета от унгарците.

За отношенията с немците вие вече разказахте. А какви бяха те с унгарците?

Не мисля, че ще разкрия някаква голяма тайна, но между румънци и унгарци имаше взаимна люта омраза. Затова и двете страни пленници не взимаха... http://forum.violity.com/

За тези осем дни на предната линия вие сте можели да загинете?

Разбира се, че съм могъл, защото и те ни обстрелваха, и аз стрелях, но се стараех да не мисля за най-лошото. Защото още в обучителния център нас така ни учеха: „Войникът за смъртта не трябва да мисли!”. Категорично забраняваха да се мисли така. А след това от състава на нашите курсанти образуваха две групи за съпровождение на влакови ешелони с продоволствие към фронтовите части и мен ме включиха в една от тези групи.

Спмням си, че пристигнахме в някакво немско село (б.р. по-долу ще видите, че на територията на Румъния е имало компактни маси етнически немци), където се намираше много голям немски продоволствен склад, натоварихме и се насочихме към фронта. Запомнил съм, че пътувахме основно през нощта. Случвало се е да попаднем под  бомбардировка и тогава всички изскачаха от машините и бягаха да се крият. Накрая пристигнахме в град Търневен, близо до Търгу Муреш. Да продължим по-нататък не можеше, тъй като железопътната линия беше напълно разрушена. Там си и останахме, а продуктите ги отпускахме на представителите на воинските части. Ешелонът ни се състоеше от дванайсет неголеми вагона, които се охраняваха от двама войника. Осигурявахме с продукти само румънските части и преди всичко дивизия ‘’Тудор Владимиреску”. (б.р. румънските власовци, аналог на армията на генерал Власов)(1-ва румънска доброволческа пехотна Червенознаменна Дебреценска дивизия ‘’Тудор Владимиреску’’ е сформирана през 1944г. от пленените румънски военнослужещи, които доброволно изявили желание да воюват против немците). Запомнил съм такъв епизод.

 

Покрай нашия ешелон в посока предната линия преминал батальон. Както после се оказва, към батальона е имало и войници от нашата школа. Заповядали им да форсират Муреш и да атакуват позициите на противника. Но при опита да преминат реката те били фактически разстреляни от височина от немците и унгарците и понесли тежки загуби...

В нашата група бе заповядано, докато едните носят караулната си служба в ешелона, другите вместо да почиват, ходеха на гарата и помагаха на лекарите да товарят ранените, постъпващи от предната линия. Ранените бяха много и ги носеха всички наред: румънци, руснаци, немци, а ние помагахме на санитарите да определят тежкоранените. Тях ги оставяха в Търновен, а по-леките случаи ги отправяха по-нататък. След като предадохме всичките продукти ни върнаха обратно в школата.

Трябва да отбележа, че по това време около Сибиу живееха много етнически немци, цели села. И когато излезна указ, че всички етнически немци от 16 до 45 г. са длъжни в течение на месец да напуснат Румъния за изпълнение на тази задача привлякоха нас. Списъците бяха вече подготвени от гражданските власти, а нашата задача се изразяваше не в проверката на тези списъци, а да се проследи и обезпечи точното изпълнение на задачата. Например, да не се оставят тук, тези които са длъжни да заминат и да не изпращаме тези, които имат право да останат.

 

Сещам се, че пристигнахме в една къща, в която главата на семейството беше болен от туберколоза. Ние им обяснихме, че според този указ туберколозноболните не подлежат на депортация и съпругите им също могат да останат с тях, т.е. нямаше поголовна депортация. Във всеки случай ние не допускахме злоупотреби.

Паралелно с това се занимавахме с арестуването на дезертьори. Трябва да си призная, че нас много ни удиви колко много бяха дезертьорите от Червената армия. А за това, че ние имаме право да ги задържаме към нашите групи прикрепяха по един съветски офицер. Спомням си, че патрулирахме по улиците на едно село и забелязахме един мъж, който ни направи знак да отидем към него. Той ни разказа, че в дома му в гардероба на коридора се е скрил съветски дезертьор, който има граната.

След това ни върнаха да си продължим обучението и някъде през март 45-та г. ние го завършихме, присвоиха ни звание старши сержант и ни разпределиха по полковете. Аз трябваше да служа в 3-ти Доробански полк, който беше дислоциран в град Слатина. Но след Яшко-Кишиневската операция (б.р. същата тази операция изважда Румъния от войната срещу СССР) практически цялата 4-та румънска армия се беше разбягала по домовете си, затова когато ние пристигнахме в полка, в него почти нямаше войници и ни дадоха задача да съберем войниците обратно в полка. И едва след това, след като напълно се окомплектовахме, преоблякахме в нови униформи, с влака ни отправиха към фронта. Запомнил съм, че на гарата всичко беше организирано много тържествено: дойдоха много роднини, приятели, свиреше духов оркестър.

Пътувахме, пътувахме и се пръсна слух, че ни водят да воюваме в Татрите, но след това изведнъж влакът спря и след известно време ни съобщиха, че ни връщат обратно, защото за румънската армия войната е приключила. Всички, разбира се се зарадваха.

След връщането ни в полка всички нас ни разделиха на две категории: резервисти и кадроваци. На разервистите казаха: „Вие сте свободни!” и доколкото аз попадах в тази категория, реших да се прибера вкъщи. По това време в Румъния се намираха много бежанци от Бесарабия, но властите не можеха да им обезпечат нито жилища, нито работа, затова на всички желаещи беше предложено да се върнат в родината. Моите родители се прибраха вкъщи април 45-та г., а аз през май. Но преди връщането ни аз се видях с баща ми и той предчувстваше, че като се прибере с него ще постъпят зле. Така и стана... Веднага щом се връща, го арестуват веднага и го осъждат на 10 години. Излежаваше си срока някъде в Куйбишевска област (б.р. днешна Самарска област), а впоследствие получихме документ, че той е умрял там през 1953 г...

Никой ли не пробва да се застъпи за баща ви?

Разбира се в селото имахме много роднини и приятели, но кой в тези времена би посмял да се застъпи за някой. С баща ми работехме на полето, когато от селсъвета за него дойде разсилния. Естествено баща ми тръгна веднага, след това го арестуват и повече не го видяхме... Първоначално го откарват в Единец, после в Белци, но да се срещнем така и не ни разрешиха. В Белци имаше съд, но и на него не ни разрешиха да присъстваме. Обаче пък в съда е имало двама свидетели от нашето село, които са дали показания срещу баща ми.

Кои са те, ако не е тайна?

Един от тях беше бедняк, който освен седемте си деца нямаше нищо друго, даже собствен дом нямаше, а през 40-та г. стана председател на селсъвета. И когато започва войната и дошли румънците, той закопава знамето на селсъвета в зеленчуковата си градина. Но някой го видял и казва на баща ми, който като кмет на селото отива при него с двама полицаи и намерили знамето. Това е било едно от обвиненията.

А вторият епизод беше следният. Когато моят по-голям брат се женеше, по традиция сватбената процесия минаваше през селото, на едно място видяли, че на обществената тоалетна някой е залепил портрет на Сталин. Хората се посмяли, а когато го показват на баща ми, той отговорил: „Там му е мястото!”. Ето за тези две случки фактически му отнемат живота... Също на десет години осъдили и собственика на дома, където бил отседнал началникът на жандармерийския пост. Той беше по-млад от баща ми, върна се, но скоро след това умря.

В такъв случай, бих искал да узная за вашето отношение към Сталин?

А вие как мислите, ако заради него баща ми за нищо и никаква работа го осъдиха и в затвора умря? Естествено крайно отрицателно.

Какъв се явява за вас 9-ти май?

Разбира се празник. Всяка година ходя на мемориала и дори съм взимал думата там. Та нали от 2000-та г. се явявам председател на асоциацията на ветераните на румънската армия в Република Молдова. В своята реч сложих акцент на премахването на тези точки на недоразбиране, които все още остават между ветеранските организации. И изразих надежда, че между нас не ще остане и следа от враждебност. Наистина много ветерани от Червената армия и досега гледат на нас с недобри очи.

На кого още от семейството ви се наложи да воюва?

Моят по-голям брат Александър служеше в румънските части на противовъздушната отбрана в Плоещ, но на фронта той не е бил. След войната се завърна в родното ни село, но през 49-та г. беше депортиран в Сибир и се завърна едва след смъртта на Сталин (б.р. 1953 г.). В голямата му къща се разполагаше селсъвета, така че му я върнаха и повече, като че ли не го притесняваха. Той беше отличен кожар, затова живееше добре, а синът му впоследствие работеше като заместник-министър на пътното строителство в Молдова.

По-малкият брат Йон беше твърде млад , за да служи в някоя армия. Вече след войната започна работа във въглищните мини в Донбас. Там той работеше, ожени се, там си и умря.

А виж нашия братовчед- Петър Профир беше призован в Червената армия и загина някъде в Полша. Той беше единствен син на родителите си...

Като цяло много ли хора са воювали от вашето село?

Много, но точни цифри не знам. Помня например, един наш съсед с фамилия Гуреу воюваше в Червената армия и се върна от фронта инвалид. Антонович, един от моите приятели от детството също воюва в Червената армия и се прибра вкъщи без крака. Но за много от тях аз не знам нищо, защото след завръщането си съвсем малко живях в нашето село.

Защо?

Защото ме записаха като „враг на народа”... Не, никой открито с нищо не ме укори, но отношението от страна на местните власти беше много хладно. Например от цялото село само мен ме поведоха на принудителна работа. Няколко месеца поработих, чистих канцелариите в съседното село Търнава, докато не ме видя директора на това стопанство. Той беше много добър познат на моите родители и, когато ме видя там много се учуди: „Защо си тук?”. Всичко му разказах и тогава той от мое име написа писмо на руски език до районния изпълнителен комитет. Какво беше написано в него и досега не знам, защото не знаех добре руски език, но той ме обнадежди: „Длъжни са да те освободят от тази работа”.

С писмото заминах за Единец, попаднах на приемен ден и го прочетох, председателят на райизпълкома веднага написа на него резолюция- „Незабавно да се освободи от работа!”. Прибрах се вкъщи и веднага отидох в селсъвета. Поставих писмото на масата на председателя, обърнах се, тръгнах и повече в родното си село не се върнах...

Как протече следвоенният ви живот?

През 1949 г. завърших Педагогическия институт в Тираспол и цял живот работех, като учител по химия. В началото петнадесет години работех в училището на село Коржеуц, а след това до самата си пенсия преподавах химия в гимназията в Единец. За работата си получих почетното звание „Отличник в народното просвещение на Молдовската ССР”, бях награден и с медал „Ветеран на труда”. Даже постъпих в партията през 1962 г. По това време работех, като директор на училището и веднъж ме поканиха и ми обясниха, че един директор на училище е задължен да бъде член на партията.

Когато ви приемаха нямаше ли въпроси по отношение на баща ви и брат ви?

Само на предварителната комисия, но самите длъжностни лица от комисията казаха, че всичко е минало, Сталин го няма, така че няма защо да се разравя миналото.

А по време на обучението ви в института? Там с вас са учили момчета, които са воювали в редовете на Червената армия.

Може би и не в детайли, но те знаеха моята история, но никога никакви въпроси или претенции от тяхна страна не е имало към мен.

Какво си спомняте за живота във времената на СССР?

Естествено имаше много моменти, които изобщо не ми харесваха. И даже не толкова в идеологически, колкото в икономически план. Тези вечни опашки навсякъде, това постоянно отсъствие в магазините на най-необходимите стоки. Та ние постоянно висяхме на опашки, докато в райкома и райизпълкома с автомобили им возеха продукти.

По съветско време мислеха, че някога СССР ще се разпадне?

Какво говорите, човек даже и да си го помисли не можеше. И едва, когато започнаха събитията в Полша, тук  вече се позамислих.

Какво мислите, кой път е най-подходящия за бъдещето на Молдова?

Мисля, че за Молдова във всички случаи най-добре би било да бъде в състава на Румъния. Смятам, че след известно време така и ще стане.

Голямо ли е семейството ви?

С жена ми имаме син, два внука и два правнука. Жена ми е между впрочем рускиня- Полина Николаевна Ронжина. Нейният баща също е бил репресиран. Работел е в лесничейство в Горковска област, пийвал си е по малко и на тази основа си е позволявал невнимателни изказвания, за което и бил осъден на десет години. Нейната майка повторно се омъжва за човек, който през 45-та г. го изпращат да работи в Молдова. Тя също е преподавател, цял живот преподава руски език и литература.

Вашите родители как приеха, че жена ви е рускиня?

Баща ми беше вече арестуван, той така и не я видя, а майка ми много я хареса.

А сред родителите на съпругата ви не възникнаха ли въпроси- той, говорят, в румънската армия е служил?

Никога не е имало такива въпроси, въпреки че нейният баща е воювал в Червената армия.

А вкъщи на какъв език общувахте?

Кога на румънски, кога на руски език. Жена ми е много, много весела, общителна, никога не се боеше да разговаря и много бързо научи езика.

Спомняте ли си често за военните години?

Спомням си разбира се. Особено приятелите от школата, въпреки че оттогава с никой от тях не съм се видял и нищо не знам за тяхната съдба...

А към самата война, както и всички нормални хора се отнасям много отрицателно. Това беше, като някаква всеобща лудост, която доведе до огромна човешка трагедия. Помислете само, загинаха повече от 60 милиона човека. Тази цифра не може да се осъзнае, даже е страшно да си я представиш...

 

Интервю и литературна обработка Н. Чобану

 

Спомените на румънски ветеран от Втората световна война. Част 1

Category: Спомени от войната | Added by: galaor (2014-04-18) W
Views: 1409 | Tags: втора световна война, ветеран, румънска армия | Rating: 0.0/0

Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Sign Up | Login ]

Copyright tetradka.eu © 2025
Raven's