Чебан Петру Иларион 
Роден съм на 5 ноември 1923 г. По това време моето родно село Глиное, понастоящем в Единецки район (б.р. Северна Молдова) влиза в жудец (окръг или жудец е традиционна административно-териториална единица в Румъния) Хотин на Румънското кралство.
Разкажете, моля, за живота на вашето семейство до войната.
Стандартно семейство- родители и четири деца: трима братя и една сестра. Родителите ни бяха обикновени селяни, които се грижеха за своята ферма. Имахме дванайсет хектара земя, няколко крави, коне, около 50 овце, птици.
Как се е приемало по стандартите на вашето село това ниво на имотност?
Мисля, че живеехме на средно ниво. А може да е било и заможно, но в никакъв случай богато. Къщата, например, беше най-обикновена, само три стаи. Само в едната стая имахме дюшеме, а останалите бяха с глинен под.
Може ли някак си да охарактеризирате живота при румънците?
Лично аз си спомням това време с много добро. Защото животът в селото протичаше спокойно и ритмично, почти нямаше престъпност. Най-голямото престъпление бяха кражбите на кокошки и гъски.
В такъв случай как вашето семейство прие идването на Червената армия през 1940 г?
Спокойно. Баща ми беше проруски настроен. През Първата световна война той е воювал в руската армия, доколкото помня в кавалерията, а след това попада в плен. Разказваше ни, че някъде в Западна Украйна бидейки на разузнаване те пристигнали в някакво село. Влезли в един от дворовете и се заговорили със стопанката на къщата, тя ги поканила да отдъхнат при нея. Нагостила ги с обед. Но докато ядяли, стопанката избягала и ги предала. Били обкръжени. Двама от неговите другари съсякли, а баща ми с шашка го клъцват по врата, поискали да го довършат, но командирът на този отряд успял да спре разправата и по този начин му спасява живота.
Известно време баща ми пребивава в лагер, а след това го пращат да работи за един австриец. Трудил се е в стопанството му, грижил се е за добитъка му и вкъщи се връща едва през 1919 г. Върнал се е разстроен, защото някъде по пътя поляци му отнемат всички вещи. И още повече се разстроил, когато видял какво е нивото на живот вкъщи... Та нали в австрийски плен той бил добре облечен, обгрижен. Така че баща ми топло се отнасяше към Русия и остава верен на царя, затова не възприема революцията. И, когато той чул, че се говори, че Бесарабия (Бесарабия- източната част на историческата област Молдова, която се намира в междуречието на Дунав, Прут и Днестър) може да се върне в лоното на Русия, той приема това спокойно.
Помните ли 28 юни 1940 г?
(б.р. На тази дата в Бесарабия навлизат части на Червената армия и е образувана Молдавска ССР)
Разбира се, че помня, тогава бях вече на шестнайсет години. По това време учих в Сучава в гимназия ‘’Стефан Велики’’ (б.р. Стефан Велики е княз на Молдова, станал известен в цяла Европа с упоритата си съпротива срещу Османската империя), но през лятната ваканция се прибрах вкъщи. Къщата ни се намираше близко до входната пътна артерия за селото, затова ние видяхме всичко прекрасно. В селото не влязоха никакви армейски части, затова пък от Единец пристигна цяла група от пропагандисти и агитатори. С музика и червени знамена, кой пеша, кой на велосипеди. Доколкото рабрах, част от тях са били нелегална група от комсомолци, която е действала в нашия район по време на властта на румънците. Те, например, са се занимавали с палежи на богати чифлици. Помня как те подпалиха дома на един богат евреин, който имаше около сто хектара земя. А в Единец след техен палеж изгарят на цяла улица най-представителните къщи. Доколкото помня, тези комсомолци ги оглавяваше някой си Бабич.
А като цяло, как хората от вашето село приеха идването на Съветската власт?
Някои, например, представителите на малцинствата: украинци, руснаци се зарадваха. Тъй като при кузистите тях започнаха всячески да ги подтискат. ( В края на декември 1937 г. буквално за няколко месеца на власт в Румъния идва крайно дясната профашистка национал-християнска партия, привържениците, на която по името на нейния главен идеолог- професорът по политикономия от Яшкия университет Александър Куза, наричат „кузисти”). Особено тежко стана положението на евреите. В нашето село живееха пет еврейски семейства: Хайма Рейз, Шейва, Дуйя и др. Един от тях беше шивач, а другите притежаваха магазини. На къщите им кузистите рисуваха хексаграми (б.р. Давидовата звезда), чупиха прозорците им с камъни. Но мисля, че голяма част от нашите съселяни никак не отреагираха, просто защото хората не знаеха какво да очакват от новата власт. Но разбраха много бързо.
Кметството го реорганизираха в селсъвет и почти веднага започнаха да агитират за организирането на колхоз. И първите записали се бяха тези, които нищо не притежаваха, но тъй като на колхоза беше нужна и земя, и добитък, и имущество, те започнаха да убеждават и другите селяни. Но пък вие разберете и логиката на тези, които със своя тежък труд са се сдобили с някакъв имот, и тук ги принуждават да се обединяват с бедняците. Естествено хората, както и баща ми също бяха против такъв „колхоз”. Помня как баща ми веднъж каза: „Да, това не са старите, добри руснаци, това са съвсем други...” Но докато спорили, увещавали, минала година и започнала война.
Арести извършваха ли се?
Според мен арести нямаше, но няколко семейства, в това число и моята първа учителка, изпратиха в Сибир. Дадоха им кратък срок да си съберат всичко най-необходимо и ги отведоха на гарата. Там семействата ги разделяха: мъжете на една страна, жените и децата на друга. Ако не греша, всички тях ги изпратиха в Ханти-Мансийския окръг. А ето какво се случи в Брънзени, където аз учех в селскостопанския техникум.
Когато дойде съветската власт, в район Сорок в голямо земевладелско стопанство назначиха за агроном сина на бившия собственик на този чифлик. Ако не бъркам фамилията му беше Пинзар. Но той не желаел да работи за новата власт и решава да избяга в Румъния. Идва в Брънзени при своя приятел или познат Волосененко и се съветва с него как най-успешно да се прехвърли през Прут. (Село Брънзени се намира на шест километра от р. Прут, по която минава държавната граница между СССР и Румъния). Но този Волосененко вече станал комсомолски активист в техникума, отива при директора и му разказва всичко. Веднага пристигат за Пинзар, арестували го, завързват го и с шейна го откарват. По някакъв начин той успява да се развърже и побягва към Прут. Даже успява да се качи на леда, но Волосененко все пак съумява да го догони. Този Волосененко след това става известен активист, председател на колхоза, но аз мисля, че той си е взел тежък грях на душата, защото хората говореха, че Пинзар го разстреляли...
Как разбрахте за началото на войната?
Тъкмо се намирах в техникума в с. Брънзени.
Доколко неочаквано за вас се оказа нейното начало?
Все пак ние живеехме близо до границата и по някакви косвени признаци хората разбираха, че тя наближава. Например, още когато в септември 39-а г. баща ми ме откара на талига в Черновци, за да хвана влака оттук за Сучава, то в Черновци можеше да се чуе канонадата в Полша и даже се виждаше зарево, ето защо сред хората се говореше, че войната ще се разпространява и по-нататък.
А при нас в окръга, малко преди войната се появиха, като никога много вълци. После се оказа, че те са се появили от Прут, където вече е започнало съсредоточаването на румънските и немските войски. И от нашата страна на границата започнаха да струпват войска. Например, в Брънзени разположиха някаква част и на две места в покрайнините на селото поставиха по четири оръдия. По този начин ние се досещахме, че скоро ще започне война.
А вие не трябваше ли да бъдете призован в Червената армия?
От нашия техникум и въобще от околните села успяха да призоват момчета, но по-големи от мен. А аз все пак нямах още осемнадесет години.
Как сте запомнили началото на войната? В околностите на селото ви, например, водеше ли се бой?
Ако не се бъркам, бой се водеше на самата граница, а при нас в окръга боеве нямаше. Но според мен румънците дойдоха доста бързо. Помня, че в Брънзени първа дойде някаква кавалерийска част. Един от офицерите в тази част се оказа, че е брат на служител на техникума и когато те се срещнаха и прегърнаха, една от ученичките му подари букет цветя. Но липсваше масова радост, все пак хората се страхуваха от войната.
А как вашето семейство прие връщането на румънската власт?
Не само нашето, но и много други семейства приеха това с радост. Защото и баща ми, и майка ми доста отрицателно се отнасяха към новите ръководители, а и съветската власт не оправда техните надежди. Особено ги възмущаваше, че против волята им караха хората да влизат в колхозите.
Отличавали ли са се по някакъв начин дошлите в 41-а румънци от тези, които са си заминали 40-та година?
Според мен нямаше разлика и целият живот потече в нормалното си русло, както до 40-та г. Всичко беше спокойно, хората си обработваха земята. Наистина, доколкото си спомням, поради това, че нямаше нито вестници, нито радио хората знаеха много малко за хода на войната.
А знаехте ли, че всички евреи ги унищожават поголовно?
Всякакви разговори и слухове имаше разбира се, но точна информация нямахме, защото никой не ни се е отчитал или докладвал. В нашето село, например, евреи не са убивали. Очевидно е, че те все пак са успели да заминат, защото след войната чух, че две от тези пет еврейски семейства са се върнали, но не в Глиное, а в съседните села. И точно знам, че двама от синовете на Хайма Рейза са се върнали и живеят в Единец. А в Брънзени един собственик на магазин го разстреляха в гората. Румънците. А семейството му, той имаше две дъщери, привлякоха за строителство на пътища.
Вие самият, с какво се занимавахте по време на войната?
Две години учих в Кишинев, в аграрно-индустриалния лицей. Там подготвяха специалисти по промишлена преработка на селскостопанска продукция: от слънчоглед в олио, от цвекло в захар, от сурова кожа в обработена кожа. Обучението беше платено, но дисциплината беше много строга. В началото на 3-ти курс, октомври 43-а г. ме призоваха в армията. Прибрах се вкъщи, стегнах се и след два дни се явих в Хотин на сборния пункт.
Искахте ли да служите?
Не точно искане, просто разбрах, че щом трябва значи трябва. Никакво желание да избегна службата не съм имал.
Как се простихте с родителите?
От село ние заминахме двама с едно момче, което учеше в духовната семинария. Петър Борденюк се казваше. Заедно бяхме в училище и даже известно време бяхме приятели. Нашите родители спретнаха софра и се събрахме заедно. А на сутринта брат ми с талига ни откара в Хотин.
Дадоха ли ви някаква заръка накрая?
А какво може да каже майката, когато нейният син заминава на война? Разбира се, много преживяваше, молеше да се пазя. Баща ми беше по-сдържан, нищо подобно не говореше, но аз видях, че той също много го изживяваше.
Може би са ви дали нещо подобно на амулет: кръстче, иконка?
Не, нищо такова не са ми дали.
А помните ли своите чувства в този момент? Вярвали ли сте, че ще се върнете назад или мислехте, че се прощавате завинаги?
Естествено имаше такива мисли, но да замина все пак бях длъжен, затова, както се говори ‘’се оставих в ръцете на съдбата’’.
В каква част се оказа, че трябва да служите?
От наборния пункт аз попаднах в Къмпулунг в 30-и Доробански полк. (Към началото на Втората световна война в румънската редовна армия всички полкове по традиция от XIX-и век се подразделят на няколко вида. Например в кавалерията има два вида полка: рошиори и калараши. Рошиори са наричали през XIX- началото на XX век румънската редовна лека кавалерия, наподобяващи хусари. Това е бил елитът на румънската армия. А каларашите наподобяват руските казашки части. Това са били териториални кавалерийски формирования, които се набират от средите на едрите и средни земевладелци, които били длъжни сами да си осигуряват коне и отчасти снаряжение.
В пехотата има три вида полка: пехотни, егерски и доробански. По своята същност понятието доробански напълно може да се отнесе към названието- гренадири. Но както отбелязват военните историци, след Първата световна война всякакви различия между полковете, било то структурни, качествени или количествени напълно изчезнали, останали само традиционните наименования.) Но в този полк аз прекарах само два дни. Цялата наша група само я поставиха на отчет, дори не ни обмундироваха и ни изпратиха на обучение в школа за младши командири в Сибиу.
А защо вас ви включват в тази група?
Не знам, на мен никой това не ми го е обяснявал. Но мисля, че тук изигра своята роля моето нелошо по това време образование.
Голям ли беше учебният център?
Според мен повече от хиляда души. Ако не се бъркам имаше два учебни батальона по четири роти във всеки един. Във всяка рота по четири взвода. А в отделенията бяха по дванадесет души, съответно във взвода бяха 36 човека. Ако всичко се пресметне излизат малко повече от хиляда души, значи всичко е правилно.
Много ли бяха бесарабците сред курсантите?
Не мога да кажа точно, но мисля, че като цяло бесарабците бяха малко. Например, в този 30-и полк в Къмпулунг се запознах с четирима земляци. Трима от тях оставиха да служат в полка, а нас двамата ни изпратиха на обучение в Сибиу. В школата между другото се обучаваше и Петър Борденюк, с когото ние заедно се отправихме за армията. Някъде по пътя ние с него се разделихме, той започна службата си в Питещ, но оттам него го изпращат на обучение в същата школа и ние отново се срещнахме. Той служеше в нашата рота, но във втори взвод, а аз бях в трети взвод. Като цяло нашите съдби са много сходни. Той също цял живот работеше като учител, също стана директор на училище и умря съвсем скоро.
А сред курсантите имаше ли представители на малцинствата: украинци, руснаци?
Имаше. С нас, например, учеше едно момче от Белц. Той сигурно беше украинец или руснак, защото знаеше руски език. Но той можеше да свири на цигулка и два месеца по-късно го взеха в оркестъра на школата. Заедно с нас се обучаваха и етнически немци и даже унгарци: Чолтя, Майер.
Чувствахте ли се равен сред курсантите или не? Питам за това, защото други ветерани, на които се е случило да живеят в Кралство Румъния, ми разказваха, че по това време са считали представителите на националните малцинства за второ, дори трето качество хора и са ги подлагали на всякаква дискриминация?
Не съм съгласен с такава оценка, но ще ви обясня откъде се появи тя. Помислете сами защо държавата ще унизява без повод гражданите си и по този начин сама да натрупва в перспектива сериозни проблеми? Защо и на кого е нужно това? А ако човек не знае официалния, в дадения случай румънския език, то при него волю-неволю ще възникнат различни проблеми. Така е било винаги и навсякъде, даже в Съветския съюз, затова така е било и в Румъния. Но ще ви дам един такъв пример. В нашето селско училище за най-добри ученици смятаха не нас молдовците, а именно представителите на малцинствата: украинци, руснаци, евреи. И тях никой не ги е притеснявал, а напротив, забелязваха ги и ги поощряваха за тяхното усърдие и прилежност. Друго нещо е, ако в армията попадне момък, който не знае румънски език, разбира се, че възниквали проблеми с него. Но питам, нима държавата няма право да изисква от своите граждани лоялност и знаене на официалния език? Това е неговото първо задължение.
А в училище ние всички живеехме заедно, независимо от нациалността и социалното положение. Например, при нас във втори взвод служиха двама близнаци, на които баща им работел, като управител на кралската резиденция в Синая. И те разказваха, че когато са били малки там дошъл крал Михай I и те са си играли заедно с него.
Естествено, бесарабците малко се отличаваха от всички. Някакви особени отличия в манталитета им аз не съм забелязал, но по определени неща се различавахме. Акцентът, например. Някои говорят меко, както и ние, а арделянците и мунтенците говореха отчетливо и рязко, нещо като в немския. А някои техни думички, видимо с унгарски произход, ние изобщо и не разбирахме. Но и акцентът не беше най-важното, много бързо той изчезна. Примерно, арделянците вечно се подиграваха над нашата изостаналост. (Ардял- другото име на Трансилвания, една от трите исторически области, от които е съставена Румъния: Влахия, Трансилвания и Молдова. Именно Трансилвания се счита за най-богатата и развита част на Румъния, а Молдова пък за най-бедната и изостанала). Например, имаше една разпространена шега, че когато падне сняг, то молдовците ходят из двора с пръчка, за да търсят под снега кравата, за да я издоят. Трябва да признаем, че в тази шега имаше и доза истина, защото тогава те държаха добитъка в отопляеми помещения, докато у нас, особено бедняците, както преди държахме добитъка под открито небе.
Какво беше нивото на дисциплина в учебния център?
Дисциплината беше такава, каквато се предполага, че е в армията- желязна. Ето защо в школата нямаше никакви сериозни произшествия.
Но вие сам прекрасно знаете, че е прието да се смята, че в румънската армия офицер или сержант могат да удрят войник. Тъй да се рече това е било в реда на нещата.
За цялото време на обучение не съм видял и един шамар. И не само, че не съм видял, но и никога не съм слушал за подобни случаи. Но виж в полковете имаше такива случаи. Там и сбивания имаше и даже си имаше нещо като ‘’дедовщина’’ (б.р. неофициална йерархическа система на взаимоотношения между военнослужещите от низшия армейски състав (войници, ефрейтори, сержанти), която е основана на подредбата по признака на фактическия отслужен срок на службата на всяко конкретно лице и свързаната с това дискриминация, една от разновидностите на неуставните взаимоотношения. Има полукриминален характер и се проявава обикновено във вид на експлоатация, психологическо и физическо насилие. В Българската наборна армия в една или друга степен също имаше такава система на взаимоотношения, особено преди 90-те, за платената армия нямам информация). Имаше слухове, че издевателстват над тези бесарабци, които знаят лошо румънски език. Но в учебния център нищо такова не можеше да се случи по принцип. Нашите офицери бяха много достойни и порядъчни хора, ето защо това го изключвам категорично.
Говори се, че в румънската армия между офицерите и войниците съществувала огромна дистанция. Така ли е било?
За цялата армия, разбира се, не мога да кажа, но в нашия център нямаше такова нещо. При нас командирите на взводове бяха офицери, които едва наскоро бяха завършили военно училище, те бяха само три години по-големи от нас, затова извън службата ние можехме спокойно и приятелски да беседваме по някои общи теми. Но в процеса на слубата нямаше и помен от фамилиарничене. Нима това е голяма дистанция?
Кои от командирите си спомняш?
Помня, че командир на школата беше полковник Аустрияку. Батальонът се командваше от майор Григореску, но наистина кой знае защо ние рядко го виждахме. Ротата се командваше от капитан Оприш, който попада в школата от някакъв голям щаб. А взводът командваше лейтенант Кебаш, той през цялото време се намираше заедно с нас, още повече беше малко по-голям от нас, затова с него се установиха много топли отношения.
Помня, такъв случай. Притежавах много красив почерк, затова командирът на взвода помоли да изпълня за него една поръчка. Трябваше да препиша огромен, почти 400 страници медицински конспект, той очевидно учеше някъде задочно. А по отношение на това, че аз се занимавах само с това, той се разбра със своите приятели- офицерите от канцелариите и ме вписаха като болен в санитарната част. И всичките две седмици, през които се занимавах с тази работа, ми носеха храна, а на леглото бяха поставили табелка с имената ми и диагнозата. Лекарите минваха, питаха: ‘’Как се чувстваш’’- ‘’Нормално’’.
Кой от командирите ви е бил на фронта?
От моите никой, но командирът на 1-ви взвод, по фамилия също Оприш беше воювал и имаше награда- немски кръст.
Той или някой друг разказваха ли нещо за войната в Русия?
Не, нищо такова не помня. По отношение на Червената армия ни разказваха на занятията как е била оборудвана, как воюва, но пропаганда или политически занятия по същество нямаше. Във всеки случай аз не си спомням. Но по време на такива занятия ни разказваха за някои случаи на патриотическа тематика и в частност съм запомнил един от тях. За един румънски войник, на когото руски танк минава точно през краката и той в момент на пълно отчаяние се опитал да го вдигне с ръце.
На кое поставяха акцент в обучението?
Даже не мога да направя разграничение, учиха ни на всичко, което е определено. Курсът на обучение беше пресметнат за две години, а за такъв срок можеше да се обучиш на много неща.
Можете ли да разкажете как минаваше един обикновен ден в школата?
До обед имахме занятия в клас, а вече през втората половина на деня се занимавахме с практическа дейност: почистване на оръжието, обмундироване, строева подготовка, физическа подготовка.
Какви занятия провеждахте по физическа подготовка?
Бягане, упражнения на лост и успоредка, както и постоянно извършвахме марш-наскок. Но това не го обичахме, защото когато си с пълно бойно снаряжение и в добавка да форсираш водна преграда не е никакво удоволствие. Не се радвахме и, когато трябваше да пълзим и особено командата- легни-стани, която се използваше много често при нас. Между впрочем на сутрешната физзарядка с тази команда започваше всичко- „Легни-стани! Легни-стани!”
Провеждахте ли занятия по ръкопашен бой? Щиков бой, примерно, изучавахте ли?
Не, нищо подобно не сме изучавали.
Занимавахте ли се много със строева подготовка?
Упражнявахме се много по строева подготовка. Между другото в школата беше прието, че когато идваше нова група новобранци, то по някакви критерии от тях отделяха група, която се занимаваше основно със строеви занятия. Аз попаднах точно в такава група. От нашия взвод взеха само двама, от 2-ри взвод също взеха двама, в това число и моят съселянин Борденюк.
В нашата група бяхме около 30 човека. Месец или два, предполагам, ние живяхме и ядохме заедно с останалите курсанти, но се занимавахме отделно. Командваше ни специално изпратен от щаба капитан и с него изучавахме само строевата подготовка и постоянно звучеше- „Легни-стани!” Но ако се представяхме добре на упражненията ни даваха 15 минути почивка. Предполагаше се, че после ние ще обучаваме новобранци на строева подготовка, за да не се отклоняват офицери за тези непретенциозни занятия.
И след това ние действително за кратък период от време работехме с новобранци. Строева подготовка, но особено дисциплина. Обяснявахме им какво е армия, дисциплина, защото цивилините не обичаха много да се подчиняват.
Налагаше ли се да участвате в паради?
Не, в паради ние не сме участвали, но от време на време на плаца организираха преглед или началникът на училището, или команидрът на батальона. На тези занятия оценяваха строевата подготовка , обръщаха внимание на всяка дреболия. И веднъж на такъв преглед по време на преминаването ми се развързаха навоите. Не ме наказаха, но ми се присмяха и ме нарекоха нещо като – Раздърпаната партенка. Смяха се и нашите командири, и началниците на школата, така че аз едва не умрях от срам...
Какво оръжие изучавахте?
Всякакво оръжие, което се използва от пехотата: от пистолет и винтовка до минохвъргачка и оръдие. Основното оръжие при нас бяха чехословашките карабини- къси и много удобни. И картечниците бяха чехословашки- ZB. (б.р. През 1930 г. Румънската армия приема на въоръжение лека ръчна картечница- модификация ZB -30 образец 1930г).
Колко често провеждахте стрелби?
Доколкото си спомням един път в седмицата. Стреляхме с карабини, картечници, хвърляхме гранати. Освен това стреляхме с патрони с дървени куршуми. Да стрелям аз обичах, а и много добре ми се получаваше стрелбата. В това аз бях един от най-добрите. Помня, че веднъж на общите стрелби присъстваше полковник и всички, които стреляха добре ги построиха в редица и той подаде ръка на всеки един. Това се считаше за високо поощрение.
Въобще в нашата школа имахме три полигона, в това число и артилерийски и там се учехме да стреляме с минохвъргачки и оръдия. Нашият 3-ти взвод, между другото го готвеха за противотанков взвод, затова изучавахме и някои оръдия, но основно тренирахме хвърляне на бутилки със запалителна смес. На полигона беше оборудвана специална траншея и макети на танкове, и ние тренирахме бързо изскачане от траншеята, хвърляне на бутилка или граната и обратно в окопа. Основно с това се занимавахме.
Истински танкове взимаха ли участие на занятията?
Не, там ние видяхме само френски танкетки (б.р. лека едно- или двуместна бронирана машина с картечница), но танкове при нас не изпратиха.
Спомени на румънски ветеран за Втората световна война. Част 2
Source: http://www.iremember.ru | 
