Владимир Филипович Касевич
Роден съм на 6 август 1921 г. в село Бобрик, Любимовски район, Одеска област. Бяхме пет деца.
-Как живяхте при НЕП-а? (б.р. Нова икономическа политика въведена в СССР през 1921 г. Сменя политиката на ‘’военния комунизъм’’ установен в хода на Гражданската война. НЕП има за цел да възстанови народното стопанство, както и последващия етап към социализма)
- Добре, сито. Всички имаха стопанства, вечер един друг си ходехме на гости, пийвахме. Всичко си имаше. След това започна колективизацията, от всеки всичко изземваха и започна глад. Едно след друго умряха всичките ми братя и сестри освен мен. На ръцете ми умираше сестричката ми, която беше кърмаче. Устичката й се отваряше сякаш искаше да каже: ‘’Дай ми, дай’’. И досега си спомням за това и плача (б.р. Ветеранът говори за Гладомора, 1932-1933 г. масов глад в Украинска ССР причинен от политиката на съветското правителство и Йосиф Сталин).
На баща ми брат му живееше в нашето село, той караше каруца- разкулачваше селяни. Когато вече останах само един, виждам чичо си да кара с каруцата някакви продукти. Отидох при него и започнах да се моля да ми даде да ям, а той ме пропъди в отговор. Когато стана съвсем непоносимо и почувствах, че умирам, тръгнах към Одеса пешком. Тогава бях на 14 години.
-Майка ти и баща ти също ли умряха?
-Мама остана вкъщи, а баща ми, когато започна гладът ни изостави и избяга в града. Знаеш ли къде е тази улица, мисля че се казваше Черноморско казачество? Ето там, той с другарите си, близо до Пересип, са се събирали и гуляели. Неговото семейство умирало, а той там пиянствал...
Пристигнах в Одеса и се спрях пред металообработващия завод ‘’Ленин’’. Седнах пред портите и заплаках. По едно време виждам да идва възрастен евреин, пристъпих към него и му казвам: ‘’Чичко, вземете ме на работа, много искам да работя’’. Само че възрастта ми не е подходяща, но той се съжали и ме уреди да работя при него в цеха. Нахраниха ме, там аз се наядох до насита. Старателно се учих и след известно време ми дадоха първи разряд, въпреки че на моята възраст това не се е полагало. Но бях много прилежен и успявах да изработвам повече детайли, отколкото много други възрастни. Затова на евреина съм му много благодарен, той ме учеше и благодарение на неговата доброта аз оцелях. Ако не беше той щях да умра от глад.
А след това започна войната и ни евакуираха в Урал.
-На колко години бяхте тогава?
-16, нямах навършени седемнадесет още.
- Как така? Роден сте 21-ва г.значи е трябвало да бъдете на почти 20?
Да, по документи съм набор ’21, но когато се замолих да отида на фронта си прибавих няколко години. И след това, когато се върнах от войната трябваше да си изкарам документи. Питат ме: ‘’Коя година сте роден?”. А аз отговарям: ‘’21-ва година’’. Тогава така беше: идва човека във военния комисариат и го питат: ‘’На колко си години?’’. Той отговаря: ‘’Не знам’’. Сирак примерно, не помни кога се е родил. Гледат го- изглежда на около 30: ‘’Ами нека да е на 30, ще те пишем, че си на тази възраст’’. –‘’Добре’’.
-Всъщност коя година сте роден?
-24-та. И така, закараха ни в Урал, а аз там никого си нямам, липсва и храна. Реших да отида на фронта, там поне хранеха. Отидох във военния комисариат. Изпратиха ме във 2-ри военно-въздушен десантен полк, в Саратовска област. Оттам в края на 41-ва попаднах в Северен Кавказ. Там бяха ужасни битки. Най-много се бояхме от огнехвъргачките. Немците често ги използваха, а ние нямахме такива. Това е страшно оръжие, струята на огъня изгаря всичко... А нямаше къде да се скриеш. Земята е сурова, само камъни. Заповядват окопайте се, два пъти копнеш, и по-нататък с лопатата не можеш да копаеш. Посипеш се с малко камъни и лежиш, слушаш как куршумите свистят покрай теб (Показва с жестове).
Един път ме извика служител от военното контраразузнаване и ми казва: ‘’Ще слушаш какво говорят бойците и ще ни докладваш’’. А аз му отговорям: ‘’Аз доносчик никога не съм бил и не възнамерявам да бъда’’. Той започна да ме заплашва, а аз си мълча. Видя, че няма да поддам и се махна... След това ме изпратиха в Кубан. Там дълго стояхме в блатата, понякога до гърдите във вода. Убитите нямаше къде да ги погребем и труповете, които се бяха раздули, плаваха около нас. 
-Какво ядяхте?
-Каквото падне, храна нямаше, камъш ядяхме (б.р. Висока блатна тръстика).Като го очистиш и там вътре има сърцевина. Веднъж ни докараха просена каша, а в нея рибешки глави. Как са я сготвили така? Докато докарат храната, рибата се вмирисала и червеи се развъдили. Значи докарват манджата, а няма кой да я изяде- почти всички са загинали. А аз бях толкова гладен, че напълних каската си с каша и ям, ама направо главата си потапях в каската. Изял съм сигурно цяла кофа с каша. През нощта обаче ми стана лошо, такава диария ме хвана. Направо кръв изхождах, викам си ще умра. Червеите се развили в черния дроб, а аз и досега не мога дори да гледам просена каша, камо ли да я ям.
След това ме отпратиха към Грозни. Там имаше такъв случай. От време на време ни изпращаха в тила за преформироване и попълване. И така дадоха ни неприкосновения запас- по два сухара, черни-черни, като пепел. Заповядайте, ни казват, те са ви за два дни. Да, ама ние с още един войник ги излапахме моментално. А на въпросния пункт имаше някакъв старшина от тези, които от фронта изклинчват, а пред началството сервилничат. Един такъв целият сипаничав. Реши той да ни строи и да ни провери неприкосновения запас. Гледа той, а ние с моя другар всичко сме изплюскали. Започна да крещи, кой ви разреши, пита? Не сте се подчинили на заповед, значи сте предали Родината... и ни поведе на разстрел. Замъкнаха ни встрани, зад една къща, вече си сваляхме дрехите и изведнъж идва някакъв с висок чин: ‘’Какво става тук?’’.
‘’- Така и така, разстрелваме предатели, пренебрегнали са заповедта, изяли са неприкосновения запас’’.
‘’А на теб какво ти дреме за техния неприкосновен запас? Да не ядат твоя запас. С първата маршева рота тръгваш за фронта.’’ (Замълчава)
-И какво пратиха ли го?
-(Цъка с език) Ама какво говориш ти, разбира се.
-Какво се случи след това с него?
- Още първият обстрел- някой от нашите хвърли в окопа му граната. Такава измет беше...
- В Сталинград били ли сте?
- Бил съм. Ама след боевете. Минахме покрай него, там всичко беше разрушено.
-С какво оръжие бяхте въоръжен?
-С трилинейка (б.р. Винтовката на Мосин, образец 1891 г.).
-Имахте ли самозарядни винтовки Токарев?
-Имахме. Такъв боклук: малко пясък да попадне и заклинва. Изпикаеш се на затвора- и стреляш на по-далеч.
- А с автоматите как бяхте?
- Може някой и да е имал, но аз не.
- Гранати?
-Даваха ни. Случвало се е при марш войник да си закачи гранати на клечка с помощта на ремък. След това дръпне случайно и няколко трупове. Неопитни бяха.
- ‘’Молотовки’’ имахте ли?
-Тези, бутилките ли? Имахме. Хвърляш и гори.
-Ама в началото е трябвало да подпалиш кълчищата или нещо подобно беше...
-Къде? Нищо не трябваше да се пали, мяташ и толкова.
-Случвало ли се е да участвате в ръкопашен бой?
- Няколко пъти. Немците се бояха от ръкопашен бой, защото техният щик беше къс (показва), а нашият по-дълъг (разтваря ръка). И винтовките ни бяха по-дълги. При нас имаше моряци, воюваха направо с моряшките фланелки и с фуражките без козирка. Та така, дадат ли заповед- слагат си щика на винтовката, захапят лентата от фуражката (взима въображаема лента и трака със зъби) и в атака. Немците много се страхуваха от тях, наричаха ги ‘’черната смърт’’. 
-Фашисти убивали ли сте?
- (Неопределено движение с глава, пауза). Със свещеник съм говорил, той ми каза, че това не е грях. Защото те са били врагове и аз съм защитавал своята земя. Това не е грях...
-Имаше ли много предатели?
-Имаше. Имаше... Дезертьори имаше. Бягаха, някои ги хващаха, връщаха ги.
-Не ги ли разстрелваха?
- Не. Един път ни изпратиха като попълнение един евреин и когато бяхме в марш, той тихо-мълком изостана. Гледаме няма го Иза (не му помня името, нека бъде Иза). След това аз се озовах в болница и го гледам и той там. Промъкнал се е очевидно някак си тук. Питам го аз: ‘’Иза, как попадна тук?’’. А той отвръща: „Шшшш” (присви очи, сложи си показалеца на устните и направи красноречив жест). Той ми помагаше, поохрани ме. А можеше и да ме отрови, нали му знаех случая и можеше да го предам. Но той не го направи.
Имахме и арменци: ама те такива воини (смее се), съвсем не желаеха да воюват. Най-добрият войник е руският войник. Под Грозни мен ме раниха отново- получих контузия. Контузията е такава гадост, по-лошо е от раняване, месо от костите капе.
-Колко пъти общо сте ранен?
-Четири: два пъти леко и два тежко. Изпратиха ме в болница в Челябинска област. Възнамеряваха да ме демобилизират, бях негоден за служба. Да, ама къде да отида? Вкъщи са немците, а тук поне ме хранят. И аз се записах в 50-ти запасен полк като стрелец на щурмовик ИЛ-2. В началото бяха едноместни, пилотът летеше сам, а след това започнаха да поставят картечници отзад в кабината. Ето там на тази картечница бях поставен. Там си отядох вече, хранеха ни достатъчно, по пета норма. И добавки можеше да се вземат.
-Какво означава ‘’по норма’’?
- Всички войници ги хранеха по норма: пехотата по трета норма, мисля че моряците бяха като нас по пета. Колкото по-висока норма, толкова по-добре хранеха.
След обучението ме изпратиха в 618-ти щурмови полк от 1-ви Беларуски фронт. Там воювах до края на войната. Един път свалиха нашия самолет, летецът загина, а аз отново имах късмет, само ме раниха.
-Разписахте ли се на Райхстага?
- Да.
- С какво звание завършихте войната?
- Сержант. Казаха ми, остани, ще дослужиш до офицер, но аз исках да се върна вкъщи. Завърнах се и се заселих в Одеса. Охранявах щаба на Жуков в Одеса, той известно време беше поставен на длъжност при нас (б.р. След Втората световна война маршал Жуков е низвергнат и назначен за командващ на Одеския военен окръг).
- Какво ви е впечатлението от него?
- Ето такъв човек беше (показва палеца си нагоре). Той направи твърде много за победата, войниците много го уважаваха. Когато идваше, всеки път се ръкуваше с нас. Казваше: ‘’Войници, Родината никога няма да забрави вашия подвиг.’’ (Въздъхва). След това ми изрязаха единия бъбрек и част от белия дроб: в бъбрека имаше осколка. Оцелях и се ожених. Жена ми беше толкова добра, на никой лоша дума няма да каже.
- Как се отнасяте към Сталин?
- Уважавам Сталин. Скромен човек беше. Не като тези предатели сега... Той имаше една униформа, само с нея ходеше, не се контеше.
- Какви награди имате?
-Медали ‘’За превземането на Берлин’’, ‘’За превземането на Варшава’’, ‘’За победата над Германия’’, орден ‘’Слава’’, орден ‘’Отечествена война’’... да, много бяха, но половината липсват вече: откраднаха ги, момчета някакви влезли вкъщи, докато ме е нямало. По дяволите тези тенекии... За каската ми е жалко, цялата война минах с нея, ядях от нея, тя ми беше като приятел. Исках да си я запазя, стоеше върху хладилника, но и нея откраднаха. След това ходих да се моля: ‘’Момчета, върнете ми каската, за какво ви е тя? Ще ви я платя, ако ми я върнете’’.
- Не ви ли я върнаха?
- (Маха с ръка).
| 
