Разговаряме с бойци от батальон “Айдар“ в едно кафене. С мен са “айдаровците“ Славик и Леня. Един от тях скоро ще се върне на фронта, вторият е решил да се оттегли, защото повече не може да понесе това, за което ми разказва сега. И двамата събеседници са интелигенти. Единият е философ, а вторият има няколко висши образования.
Всеки от тях разказва зловещи истории за войната. Но не за враговете. Те споделят за вътрешните проблеми и за престъпленията. Това, с което е много по-трудно да се справят, отколкото с установките “Град“ на руснаците.
През последните месеци техният батальон “Айдар“ не един път е обвиняван в нарушаване на правата на човека и от Амнести Интернешънъл, и от губернатора на Луганска област Генадий Москал (б.р. Назначен от президента на Украйна Петро Порошенко за председател на Луганската областна държавна администрация), и от жителите на областта, включително и от местните майдановци (б.р. Привърженици на опозиционните протести в Украйна в края на 2013-2014 г.). За проблемите признава и новият и.д. командир на батальона Евгений Пташник.
И двамата бойци признават, че войната е поредица от легитимирани престъпления. Всичко, което те искат е най-крещящите случаи да бъдат разследвани и наказани.
ЛЕНЯ
Леня говори много бавно. Толкова пространно той разказва за първи път. Понякога може да се почувстваш не като журналист, а като психотерапевт.
“Шахтьорск“- Тимур и неговата команда
След анексията на Крим аз разбрах, че силовите варианти са неизбежни и започнах да се подготвям.
 След преминаването на военна подготовка нашата група в началото беше зачислена към батальон “Шахтьорск“. Преди самото тръгване разбрах, че командирът на батальона Руслан Онищенко е от Шахтьорск- човек с няколко присъди, занимавал се с рекет, осигурявал е прикритието на местата за нелегален добив на полезни изкопаеми (б.р. Жителите на Луганска и Донецка област са добивали въглища в райони, където е прекратен промишления добив на въглища, но самите запаси от въглища са съхранени в относителна близост от повърхността.).
Повече от две седмици прекарахме в учебна база в санаториум около Днепропетровск. През цялото време ни обещаваха, че ще потеглим към зоната на антитерористичната операция- това не се случи, затова пък често идваха представители на Ляшко, а и самият Ляшко (б.р. Олег Ляшко- украински депутат, лидер на Радикалната партия, бивш кандидат за президент на Украйна на изборите от 2014 г.). Оставахме с впечталението, че всичко това е пиар проект. Освен това не ни харесваше атмосферата в батальона. Комбатът Онищенко привеждаше ред с бандитски методи. За нарушаване на дисциплината приближени на комбата пребиваха хората.
Занятията по бойна подготовка водеше Тимур- човек със своите психологически проблеми. Пушещ трева в големи количества. И според мен не само това.
Веднъж бях дежурен по КПП и се намирах пред портала. Нашите приближават, а от автобуса изскочи Тимур с автомат и започна да стреля около мен с бойни патрони. “Стой!“. Побягнах, прескачайки оградата, а той насочи автомата към мен. Мислех си, че най-вероятно това е показна, лекомислена храброст, някаква имитация на нападение. Предполагах, че не би трябвало да отвърна и аз с оръжие. Отстъпих и отворих портала.
Тимур даде заповед къде да застана, къде да си поставя ръцете. И отново започна да стреля около мен, риташе ме в стомаха. С извити ръце ме поведе по територията на базата. Всичко беше много страховито- обзе ме съмнение, дали това е шега. Особено, когато той ме обезвреди и поставяйки на главата ми камуфлажната ми куртка започна да задава въпроси. Ако отговарях неправилно ме риташе в слабините, след това постави автомата там и ме попита, дали искам да стреля. Вероятно той не чуваше добре отговорите ми през куртката.
Освен това аз въобще не можех да разбера тази игра. Задаваше ми въпроси от кой батальон съм, кой е командир на батальона. Трябваше бързо да отговарям на въпросите, а аз не проумявах каква роля се изискваше да играя. Дали се разиграваше сценка, че аз съм шпионин, дали това беше проверка как бих се държал, ако ме вземат в плен. Ето защо аз се забавях с отговорите и той побесняваше от това.
В края на краищата се направиха, че уж ме отвеждат в мазето, но всички вече разбраха, че това е театър. Момчетата всъщност ме откараха на нашия етаж, където свалиха куртката от главата ми.
Проблемът беше, че Тимур изобщо не беше съгласувал с никого въпросния щурм. Дойде комбатът и префасонира муцуната на Тимур.
Душевната махновщина (б.р. По време на гражданската война в Украйна Нестор Махно се опитва да създаде първата анархична република 1919-1921 г. Създадена е т.нар. Свободна територия или Махновщина- синоним е на хаос и анархия.)
Четирима от нашите останаха в батальон “Шахтьорск“. Десет отпътуваха с електричката за Луганск. Между другото двама от нашите след това попаднаха в “Реванш“ (б.р. Радикална групировка “Реванш“- прочуват се по време на масовите безредици, октомври 2014 г. пред Върховната Рада по време на църковния празник Покров Богородичен- който е един от най-тачените празници на украинските казаци, наричат го и Казашки Покров. Отбелязва се и като ден на създаването на УПА- Украинската въстаническа армия, най-голямата партизанска сила по време на Втората световна война, която воюва срещу СССР, Армия Людова, Армия Крайова, а от 1943 г. и срещу Германия).
Пристигнахме през нощта в Половинкино, до град Старобелск. Включиха се прожектори. Очертаха се контурите на месокомбинат, картечни вишки. Излязоха огромни мъже в износени униформи.
Тук обстановката беше по-сърдечна. Но напомняше за махновщината от съветската пропаганда. Волница в най-лошия смисъл на думата (б.р. Волница- общност от хора от различни социални слоеве, с независим дух, които предвид социалните условия са поставени извън официалното общество. Заселват се в покрайнините на руската империя). Много от хората бяха с деформирана психика. Те трябваше да минат през терапия, а всъщност бяха дали оръжие в ръцете им. Освен това съществуваше постоянен конфликт между хората на комбата Мелничук и хората на началник-щаба “Татко“. Всеки един от нас се опитваха да го въвлекат в това съперничество.
“Момчета, това сребро ли е или не?“
На първото построяване на частта “Татко“ (Валентин Лихолет) постави въпросът за мародерството. “Татко“ пред всички нас осъди тази практика, но това звучеше като нещо от типа: “Разбирам всичко, но се сдържайте и гледайте да се владеете“.
За плячкосването бях узнал още, когато бях в батальон “Шахтьорск“. Там комбатът ни казваше: “Един път да отидем на бойната линия със злато ще се покрием. Ако попаднем в ситуация, в която трябва да се избира между това да спасявате мен, ако съм ранен и торбата със златото- спасявайте златото“.
В “Айдар“ много популярни бяха разговорите за това къде обикновено сепаратистите държат ценностите си, къде трябва да търсим и къде не бива- тъй като може да се натъкнем на граната с разтяжка (б.р. Поставена граната на разтяжка е най-простият вид противопехотна мина. Може да бъде страшно оръжие при отбраната на подходите към охраняван обект, едновременно с това служи и за сигнално средство. Поставя се гранатата, опъва се канап, връв, метална жица като едната част се свързва към предпазния щифт на гранатата, а другият край се привързва към всичко, което се сетите).
Как се случва всичко това? Примерно има зачистка на град, в него са разположени няколко промишлени предприятия, които се използват като база на сепаратистите. Дават ни адресите и съвместно с полиция, Служба за сигурност на Украйна започваме зачистката. На всеки се определя квадрат за действие, дава се сигнал и се стартира. Е, точно тогава някои си отнасят различни предмети от апартаменти, офиси.
Аз разговарях с един такъв участник. Беше се върнал от бойно задание, седна до нас и подреди телефони, пушка “Уинчестър“, някакви статуетки, лъжици. “Момчета, а това сребро ли е или не?“ –“Не, това е неръждаема стомана“. – “Жалко“. Твърди, че два месеца е устисквал на това, но “имам къща, жена, деца“.
Постоянно слушахме разговори, че хората изпращат към домовете си принтери, ксерокси. Един даже беше пробвал да изпрати по куриер оръжие. Отнемаха се и много цивилни коли, при което асортиментът постоянно се обновяваше. Нужно беше на нещо да се воюва, отнемахме го от сепаратистите.
След това трима от нашите отидоха в Пески- там си беше истински фронт, въобще не им беше там до грабежи. Ексцесиите се случват, когато е налице излишно време и липсва ясна позиция на ръководството в тази насока. Не съм сигурен, че е възможно да се пресекат тези неща до корен. И всъщност имало ли е някога армия, в която не е имало такива неща. Знаех, че това явление съществува, но всичко се оказа по-лошо, отколкото си мислех.
Имаше бойци, които сурово осъждаха практиката на мародерството. Допускам, че има подразделения от “Айдар“, където такива изпълнения липсваха. “Айдар“ не трябва да се възприем като цялостен батальон. Той и тогава се състоеше от отделни групи, които действаха автономно в различни локации.
Отиваме да бием сепаратисти
На базата в град Щастие като новобранци ни дадоха да пазим пленниците, стояхме и караул на входа на базата. На нас, млади момчета, ни беше трудно да се противопоставяме, в това число и на въвличането във вътрешните интриги.
Няколко пъти спирахме бойците да се доберат до пленниците, но все пак побоища се случиха на няколко пъти. Но това не беше методично. Обикновено отношението към пленниците беше нормално, в базата имаше ветерани- “афганци“, които се отнасяха към заложниците строго, но човешки.
 Но след боевете хората се връщаха странни, защото в самите сражения се случваха странни неща. Разузнавателна група тръгва в бойна задача- и изведнъж по тях бие артилерия. Случайно е много трудно да попаднат в тях. Изводът- някой ги е предал. Или пък на бойната линия не докарват боеприпаси. Или пък се води бой, а от щаба обещават, че съвсем скоро ще пристигне подкрепление. Да, но подкреплението не получава заповед, въпреки че е разположено само на 25 км. Всеобщо беше мнението, че “Айдар“ го обезсилват умишлено. Ами да, въобще това си беше разпространено убеждение.
Какво ти остава след това- да пребиеш пленниците, от които една трета бяха местни жители, които бяха попаднали случайно на фронта. Поне една трета бяха руски военни специалисти. Това беше стопроцентово. По паспорти граждани на Русия, но по военната стойка беше очевидно как е устроена йерархията.
Да, аз лично видях как биеха пленниците. Ритаха ги, след това ги вдигаха и отново ги биеха. Това не продължаваше дълго- комендантът идваше и прекратяваше всичко това. Тези, които биеха бяха войници идващи от предната линия. Когато си видял смъртта на другаря си, какво ще направиш? Втурваха се покрай теб, караулния и насочваха оръжието си по теб. Няколко пъти стреляха и по пода. Предполагам, че това се случва много често.
 Историята с мисията на ОССЕ (б.р. Организация за сигурност и сътрудничество в Европа)
Днес ми се струва, че на практика всички тези конвенции за правата на човека са си пълна глупост. В нашето подразделение пристигна едно момче с позивна “Автоном“. Като цяло той всички ни излъга- нямаше още осемнадесет години. Беше взел със себе си ксерокопие на паспорта си, в който беше подправил датата си на раждане.
Намирах се в подземието, а той беше караул на входа на базата. Свързахме се с него по радиостанцията: - “Автоном“, как е положението при теб? – Ха, ха. Пристигнала е мисия на ОССЕ. Желаят да се срещнат с пленниците. – И какво, пусна ли ги? – Ще ги пусна на майка им в ..., тези негодни либерасти.
Ето ти на. Седемнайсетгодишен момък самостоятелно реши да не допусне мисията на ОССЕ. А майка ми, поне преди, взимаше участие в мисии на ОССЕ. Тя и досега не знае къде съм бил. И си помислих: какъв ли каприз на съдбата би било и, ако тя се намираше в състава на тази делегация. “Автоном“ щеше да ги пропусне, а аз в подземието с автомат в ръцете щях да спра майка ми. Защото имаше заповед до пленниците да не се допуска никой, освен коменданта.
Батальон “Айдар". Разкази на двама бойци от батальона. Част 2
Source: http://www.navoine.info | 
