Login form

Search

Statistics


Общо онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Facebook





Сряда, 2025-02-05, 17:50:16
Welcome Guest | RSS
Знания, исторически факти, приключения, преживелици
Main | Sign Up | Login

Сайта вече е с нов адрес: http://worldrubric.com

Всичко от руското интернет пространство


Main » Articles » Войната в Украйна

Политиката на Русия в Донбас. Част 1

 

Политиката на Русия в Донбас. Периодът от февруари до юни.

Политиката на Кремъл по отношение на гражданската война в Украйна винаги е носила двойствен и ситуативен характер. Форсираният от САЩ държавен преврат в Украйна и свалянето на Янукович, принуждават Русия да премине към по-активна политика на украинското направление. Присъединяването на Крим със съвместните сили на кримчани и “вежливите сили за специални операции‘‘ се оказва неочакван ход, както за САЩ и ЕС, които не са очаквали такава бързина от Русия, така и от самите руснаци, които по принцип са свикнали с безсъдържателната, но високопарна патриотична риторика и изцяло възприемат това, като часто от някаква идеология. Всичко това породи истински феномен “Крим е наш‘‘, като рейтингът на Путин (и то не измислен, а напълно реален) преминава 80 % и в обществото възниква консолидирано пропутинско мнозинство, за което са принудени да си признаят дори и явните врагове на съществуващия режим. Обявени са програмни предложения за защита на съотечествениците и възстановяване на историческата справедливост. В периода февруари-март, Русия фактически преминава в контранастъпление на украинското направление, при което риториката този път не се разминава с делата.

След успеха на Кримската пролет еуфорията се покачва до небивали висоти- много хора за първи път след края на съветските времена започват да чувстват съпричастност към нещо историческо, грандиозно. В този период много противници на Путин публично се разкайват или открито изразяват поддръжката си за Владимир Таврически (б.р. За превземането на Крим от Османската империя, княз Григорий Потьомкин получава титлата „светейши княз Таврически‘‘). Процесът не се ограничава само с Крим- разгорелият се на полуострова пожар на въстанието срещу американските марионетки в Киев, разпръсква тлеещи въглени по цяла Югоизточна Украйна. И ако някъде тези искри не довеждат до пожар, то в Донбас той избухва в пълна сила.

Разбира се, част от този взрив е следствие не само на протеста срещу държавния преврат или местния сепаратизъм, но и опит на местните олигарси да използват тази експлозия, за да се пазарят с Киев относно гаранцията за тяхната власт и собственост. Пълновластният господар на Донбас (б.р. Става дума за Ринат Ахметов) се опитва да действа чрез свои хора по формулата „Не можеш ли да победиш, застани начело“. Но той не осъзнава напълно какви сили неволно развързва, оплитайки се в манипулациите си. Много бързо въстанието започва да излиза от контрола на Ахметов, а същевременно руската политика и пропаганда всячески поддържала случващото се брожение. В значителна степен парадоксът на Новорусия се състои в това, че за разлика от Кримския сепаратизъм, местният сепаратизъм е много слаб и няма широка подкрепа в обществото. Но в хода на въстанието напълно виртуалната идея неочаквано за мнозина започва да придобива форма. Появява се Губарев в качеството си на „народен губернатор на Донбас“ (чисто копиране на „народния кмет“ на Севастопол Чалий) и тази идея за независим Донбас започва да набира привърженици. Тъй като хунтата фактически разрушава стария държавен апарат, то в Донбас се образуват уникални условия, когато посредствено въстание, което се крепи на една илюзорна идея, доста бързо се превръща в мощно сепаратистко движение, чиито корени са точно в Донбас. Разбира се, то получава подкрепа от руски доброволци и кримчани, пристига Стрелков със своите хора, но е много важно да се разбере, че без вътрешна основа, нищо не би се случило в Донбас. Илюзията става реалност за по-малко от месец, а естеството на този феномен предстои все още да се изследва.

На вълната на кримската еуфория Русия напълно открито одобрява случващия се процес в югоизтока, където масово са се провесвали руските знамена в очакване, че кримският сценарий случил се в отговор на киевския преврат, ще се повтори и там. Именно в периода март-април активно се прокарва, в това число и като официална идеология, идеята за Голяма Новорусия, съставена от областите в Югоизточна Украйна, и всичко това в абсолютно съотвествие със заявленията на Путин от март месец, че Кремъл е готов да окаже, както различни форми на неофициална подкрепа, така и да въведе войска за защита на населението от югоизтока. Активно работят съответните служби за противодействие на аналогичните американски служби (както и техните украински марионетки) в ключовите региони, през границата на Руската федерация съвсем спокойно започват да пристигат първите организирани доброволци на територията на Донбас. Официалната пропаганда представя киевския режим, като престъпен и нелигитимен. Това е необходимо за обосноваване на продължаващата линия на създаване на Голяма Новорусия.

Укрепването на хунтата и появата в Донбас на американски силови подразделения (Частни военни компании “Грейстоун‘‘ и “Академи‘‘), засилване работата на Службата за сигурност на Украйна (СБУ) в борбата им със сепаратистките структури и агентурните мрежи на руското разузнаване, в крайна сметка тласкат конфронтацията към силово решение. Скритото противопоставяне между американските спецслужби подкрепящи хунтата и руските служби поддържащи местните сепаратисти, в началото на април постепенно довежда ситуацията до логичния преход към открито силово противопоставяне. На фона на убийствата в Харков, прочистването на местната областна държавна администрация и започналите арести на активисти в градовете в югоизточна Украйна, се разгаря въстание в Донецк и Луганск, където започват да овладяват административните здания и преди всичко сградата на Луганската СБУ- там опълчението слага ръка на въоръжение за цял един мотострелкови батальон.

На 12 април групата на Стрелков пристигнала от Крим (сред тези, които тогава пристигат в Донбас са такива популярни лица като Безлер и Бабай) превземат зданието на Министерството на вътрешните работи в Славянск. Въстанието бързо се разширява из Донецка област. В този момент Ахметов стремително губи контрол над случващото се (фалшивите клипове с преговорите пред държавните уреждения не убеждават никого, в това че Ахметов е този, който е нужен на Донбас)- на преден план излизат народните водачи, много от които добре познаваме сега. Тъй като процесът вече не се контролира от Ахметов, хунтата оповестява началото на антитерористичната операция и около Славянск се завързват първите сражения- започва истинската война.

По градовете на Донбас се провежда вълна от сваляне символиката на украинската власт (обикновеният народ унищожава символите на украинската власт и поставя новите знаци, създавани от опълченските отряди), започва процес на установяване на новата държавност, която от самото начало съдържа в себе си определен дуализъм- от една страна това са сякаш народни републики, но от друга страна над тях надделява идеята за Новорусия, която в този период се разглежда, като един от възможните варианти за преобразуване на Украйна.

Ако март е месец за настъплението на Русия, то април в много отношения се превръща в преломен месец. Поставеният в Днепропетровск Коломойски разгръща активна дейност за потискане на сепаратисткото движение в този ключов регион- полага началото на формирането на наказателни батальони, които окончателно водят до неизбежна гражданска война. Хунтата успява по пътя на терора и силата да удържи Харков, започва подавяне на отцепническите движения в градовете Николаев, Запорожие, Одеса. Пост-кримският устрем поддържан от обществото, което очаква нови успехи, започва да буксува по чисто обективни причини. Кремъл до известна степен пожънва плодовете на собствената си политика по отношение на местното рускоезично население, което години наред е подложено на украинизация.

За разлика от американците, които повече от година разгръщат организационна и информационна дейност в Украйна за бъдещата война, Кремъл по този въпрос (когато играта обхваща вече цяла Левобрежна Украйна) открива, че катастрофално изостава в организирането на масите за реализирането на своите цели. Плюс това дава плод 23-годишното възпитаване на младото поколение жители на Украйна в ненавист към Русия (американците за разлика от руснаците доста активно работят по този въпрос). Илюзиите на темата за вече умрялата съветска идея за дружба между народите или пък спонсорирането на Украйна дори в нейните откровено антируски проявления, не успяват да сформират ясна и последователна стратегия на Русия по украинския въпрос, за разлика от американците, които добре съзнават с какво искат да се сдобият тук, как да се сдобият и за чия сметка.

Дори и съвсем не идеалния американски подход е повече ефективен, отколкото плахите опити да обвържат към себе си Украйна с икономически подаръци или частично откраднати пари за поддръжка на проруските движения. В резултат към началото на войната сред “проруските сили“ се отнасят ‘’класово чуждата‘‘ Комунистическа партия на Украйна, прогнилата “Партия на регионите‘‘ (изроден клонинг на “Единна Русия“ (б.р. Най-голямата политическа партия в Русия с лидер Владимир Путин)) и спешно финансираната с руски пари партия на бившия шеф на президентската администрация Виктор Медведчук (б.р. Медведчук изпълнява тази длъжност по времето на управлението на президента Леонид Кучма. Владимир Путин е кръстник на дъщеря му), което е особено симпоматично, като се има предвид, че именно Медведчук написва книгата “Украйна не е Русия“ и прави немалко за потискането на истинските проруски организации.

В резултат, на фона на доста аморфното население- обхванато от апатия и консуматорски дух и с лиспващи сериозни проруски организационни структури (Крим е изключение от това), американците и техните марионетки успяват да се възползват от вече изградена инфраструктура и подготвени за борба маси (обучени в лагери фашистки бойци, както и обучените на евромайдана сотни, станали ядрото на бъдещите наказателни батальони). Накратко казано САЩ значително изпреварват Русия в развитието и нивото на организацията, фактически Русия е в състояние на догонващ, опитвайки се за кратък срок да възстанови загубеното за много години, а дори и десетилетия.

Въпреки всичко, имайки преимущество, на САЩ не им попречва да загубят Крим ( това изобщо не е бил някакъв лукав план на Обама, а просто сериозна, грешна преценка на САЩ, която губи при завземането на властта в Киев управляемост над процеса), както и допускането на възможността за руска контраигра в Югоизточна Украйна. Въпреки забавянето на процеса, Русия активно поддържа развитието на въстанието в Донбас, което е трябвало да послужи като фитил за ускорение на операцията в други региони. В условията на слабост на хунтата такава възможност е била напълно реална. Но забавянето на темпа на развитие на въстанието постепенно започва да играе съдбоносна роля- възстановявайки се с помощта на американците от първоначалния шок, хунтата стартира подготовка за реализация на силов сценарий в Донбас. На границата на Запорожка, Днепропетровск и Харковска област започва изграждане на блокпостове, град Изюм е превърнат в предна база на готвещите се за наказателна операция, започва предислоциране на войски и подготовка на ударна групировка, в Днепропетровск и Киев са създадени американски информационно-разузнавателни щабове обезпечаващи координацията на наказателната операция, а обществото е поставено под плътно информационно затъмнение. Основната цел на американците при тези условия е пълното завладяване на Донбас и неговите ресурси със силите на хунтата и последващо преминаване към битката за Крим.

Първоначално всичко това довежда до първите стълкновения, а след това и до първия опит за щурм на Славянск, който има ключово значение за прихващането на комуникациите на войските на хунтата прикриващи границата, а също така и обезпечава богати оперативни възможности в случай на пряко въвеждане на войски. Всъщност именно такава задача е стояла пред Стрелков и точно нея той успява да я разреши с успех. Сраженията в предградията на Славянск започнали от средата на април, демонстрирали ниското качество на войските на хунтата, които претърпяват позорни поражения от малкия гарнизон в Славянск. Залозите стремително се повишавали- това, което започва с тояги и щитове на Майдана, под Славянск вече израства до БТР-и и вертолети. В края на април ситуацията се изостря- хунтата най-накрая успява да придвижи напред армейски части, изтегляйки от Изюм колона танкове с поддръжка от вертолети. По това време Русия провежда “учения“ около границата и същевременно започва да придвижва войски непосредствено на самата граница. На 24 април в Кремъл се състоява заседание на Съвета за национална сигурност, където се обсъжда въпроса- да се въведе ли войска в съответствие със съществуващите документи от Съвета на федерацията (б.р. Горната камара на федералното събрание на Руската федерация) и публично изразените задължения за защита на местното население. Решено е да не се вкарват военни части, още повече, че и хунтата забелязвайки започналото движение (на границата са съсредоточени до 40 000 войници и офицери, до 1200 единици бронетехника и до 800 бр. артилерийски системи) се изплашва и изпратената военна колона от Изюм започва да се оттегля. Тогава хунтата все още не е имала ясно схващане какво поведение ще има Русия в случай на започване на открита война.

Причините за отказа от въвеждане на войски са доста прозаични- освен забавяне на темповете на разрастване на въстанието, САЩ и нейните сателити започват да развързват бесилото на санкциите, като го хвърлят на шията на руската икономика, която е стабилно интегрирана в глобалния икономически модел зависим от Вашингтон. Санкциите започват още с присъединяването на Крим към Русия, така че тези, които мислят, че санкциите са следствие от руската политика в Донбас и по този начин си заслужава да се отстъпи в Донбас, защото ще отменят санкциите- дълбоко се заблуждава. Санкциите ще задушават Русия дотогава, докато не предаде Крим и не се откаже от своята политика в Украйна.

Едновременно с това започва силен политически натиск, както върху официалните власти, така и върху руския крупен капитал, който открито е заплашван с нова студена война, черни списъци и конфискация на собствеността. Путин въпреки опитите да бъде представен като абсолютен монарх, разбира се не се явява такъв- той е изразител на оформилия се в Русия елитен консенсус или, както го нарича Губанов (б.р. Главен редактор на списание "Икономист") “Пакт на компрадорската стабилност“ (б.р. От португалски език- местен търговец, предприемач, който посредничи между чуждестранния капитал и националния пазар. Понастоящем думата компрадор има негативен оттенък в средите на привържениците на лявата идея, като трактовката на думата се обяснява с чиновници-бюрократи и бизнесмени-олигарси, които са натрупали своя капитал с продажбата в чужбина на национални природни ресурси, които държат парите си в чуждестранни банки, които се движат от собствените си интереси и незамислящи се за последствията от тези интереси за икономиката на страната).

Осигурявайки си стабилна политическа система и балансирайки между интересите на руския крупен капитал, силовиците и бюрократите, Путин съсредоточава в ръцете си и тези на своето обкръжение значителна власт, с помощта на която той започва вече да провежда външна политика в интерес на руския, а не на американския империализъм. Мюнхенската реч (б.р. Реч произнесена от Владимир Путин на 10.02.2007 г. на Мюнхенската конференция по въпросите на политиката на безопасност. В своята тирада Путин в остра форма разкритикува външната политика на САЩ, неоправданото използване на сила в редица държави, налагането на стереотипи, както и съществуващия еднополярен свят. След речта му започва да се говори за нов епизод от “студената война‘‘), войната в Осетия, трудностите на САЩ в сирийския казус, присъединяването на Крим- всичко това отразява едно просто нещо, Путин е бил и ще си остане зависим от глобалния капитал по отношение на икономическите въпроси (опитите да изгради комбинации за търговия на нефт срещу рубли или проектите свързани с БРИКС (б.р. Абревиатура от имената на английски на петте основни развиващи се национални икономики: Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР), но в политическите въпроси той се опитва да провежда собствена линия, в резултат на което Путин започва да възприема САЩ не като приемлив надзорник над неговата зависима страна, а като досадно недоразумение, впоследствие и като опасна пречка, която е нужно да се отстрани, както бяха отстранени автократите от Северна Африка и Близкия Изток. Ето защо абсолютно шаблонно САЩ активизираха както външния натиск над Путин и военно-политическия истаблишмънт (б.р. Съвкупност от хора заемащи ключови позиции в социолно-политическата система. Те се явяват опора на съществуващия обществен строй, както и формират общественото мнение), така и агентите си с влияние вътре във властта и опозицията в самата Русия.

Политическият натиск над Путин осъществявано по дипломатически канали се допълва и от натиск над тези кръгове, балансът на които осигурява Путин. Преди всичко този натиск засяга бюрократите имащи икономически интереси в чужбина, както и компрадорския финансов и суровинен капитал, който е обвързан с глобалния пазар. В резултат на този нарастващ натиск Путин продължава да изпълнява своята основна функция по балансирането на елитарните интереси и като последица Русия се отказва от настъпателната линия (след Кримската пролет). Избрана е промеждутъчна линия- да се поддържа въстанието в Донбас, да се защитава присъединения Крим, но да се откажат от открито въвеждане на войски, както и да се опитат да избегнат пряка конфронтация със Запада. Т.е.- ще се опитят да угодят едновременно и на едната, и на другата страна. Балансът на интересите трябва да бъде спазен. Но, разбира се САЩ не са удовлетворени от това и напипвайки слабо място започват упорито да дълбаят в него.

Разгърната е мощна информационна кампания в поддръжка на фашистката хунта и демонизация на Русия, и персонално на Путин. Същевременно обвързаните с глобалния капитал руски системни либерали започнали открито да заплашват,  че противостоянието заплашва интересите на крупния бизнес, че санкциите ще доведат до истинска рецесия. Това движение обединяващо конгломерат от руски олигарси и членове на Семейството (Фридман, Авен, Волошин и т.н.), свързаните с тях бюрократи (Сурков и Ко (б.р. Владислав Сурков е помощник на президента на Руската федерация)), а също и медийната прислуга (а  именно Кургинян) сега наричат “шеста колона“. Традиционната пета колона в лицето на уличната либерална група по интереси начело с политическите трупове Немцов, Касянов и т.н., става елемент за оказване на натиск над властта чрез улицата, изисквайки от Кремъл не просто отстъпка, а пълна капитулация. САЩ започват бавно да извайват образа на “бъдещия народен вожд“ Ходорковски, който е резервен вариант за замяна на Путин. През пролетта Ходорковски пътува за Украйна, като “представител на Русия“, опитвайки се безуспешно да постигне помирение в Донбас.

Разбираемо е, че тези и другите действия отразяват интересите на САЩ в битката за Украйна. Американците активират своите ресурси на влияние в самата Руска федерация с цел да се окаже коригиращ натиск на официалния курс и в това отношение те получават своето, принуждавайки Русия да се откаже от настъпателната линия по украинския въпрос. Когато в консервативните кръгове говорят за това, че Путин в хода на Кримската пролет е започнал революция отгоре, те отчасти са прави, тъй като присъединяването на Крим от гледна точка на сегашната система е наистина революционна крачка, но тази “революция“, за която толкова се говори, така и не довежда до отстраняване на системните фактори на влияние на САЩ по отношение на руската политика. Ако Кримската пролет се оценява не само като историческо присъединяване на Крим с Русия, но и като наложена революция отгоре, за да може да се избегнат опитите за революция отдолу или нещо още по-вероятно “революция наложена от чужбина‘‘, тогава на този етап тази “революция“ остава незавършена и по-нататък ще се види защо това е така.

Официалните пропагандисти, като Стариков се трудят с пот на лицето да обясняват на обществеността защо не трябва да се въвежда войска (ако, между другото на 24 април беше взето решение за въвеждане на войски, то те със същото усърдие щяха да доказват обратното- а сега вече през май те внушават страх в обществото от ужасите на противопоставянето със САЩ и увещават населението да се съгласи с бъдещите големи жертви, за да се избегнат още по-големи), либералната преса надава вой за опасността от Студена война със Запада, официалната пропаганда започва процес на информационно преустановяване с поддръжката за въстанието (имало е дори и целево указание да се намалят репортажите показващи ужасите от Донбас).

Външнополитическият натиск нараства и след редица срещи на Путин и Лавров с Бургхалтер (б.р. Президент на Швейцария, среща се с Путин в качеството му на оглавяващ Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) и Кери, хунтата получава гаранции от американците, че ако се започне истинска война, руски войски няма да бъдат вкарвани. Естествено всичко това довежда до прехода на следващия етап. Последва Одеската Хатин (б.р. Хатин е село в Беларус, което е унищожено на 22.03.1943 г. поради убийството на  няколко немски военнослужещи от беларуски партизани. Хатин става символ на масовото унищожаване на мирното население осъществявано от нацистите и колаборационистите на окупираната територия на СССР), където бяха зверски убити повече от сто човека, последва майският щурм на Славянск, който се провали позорно- десетки убити войници на хунтата, както и няколко свалени вертолета, последва кървавото клане в Мариупол в Деня на победата. Кремъл оказвайки се заложник на вече взетото решение бил принуден да преглътне всичко това.

Отказът да се въведе войска, взето под натиска на САЩ и бизнеса започва да разрушава посткримското путинско болшинство. Схващането, че Путин е загубил Донбас, което се налага в периода май-юни става един от символите на недоволство срещу официалната политика в Донбас. По такъв начин се подготвя смяната на властта в страната, като САЩ могат да свикат на улицата не само празноглавите и слабопопулярни либерали, но и недоволните патриоти, издърпвайки изпод режима една от неговите опори и по този начин съедини това стихийно движение с дейността на вътрешноелитни агенти с влияние да организират замяната на недуобния управляващ с удобен такъв.

Докато продължава преначертаването на информационното пространство, Русия не приключва с политическите отстъпки, тя е принудена да признае легитимността на фашистката хунта и да се съгласи с назначението на Порошенко за президент на Украйна в хода на фалшифицираните избори. Избирайки курс на локализиране и спиране на конфликта, Русия спешно се опитва да спре процеса по формиране на нови държави, което институционализира конфликта, а това през май става крайно нежелателно. От народните републики започват да изискват да отложат референдумите за независимост, но процесът е отишъл много далеч и не е било възможно да се спрат. В резултат възникват непризнати полувиртуални държави ДНР (б.р. Донецка народна република) и ЛНР (б.р. Луганска народна република) и Москва се оказва в двойствено положение, когато инерцията от предишната стратегия ѝ попречва да преустанови конфликта в рамките на изменящите се приоритети.

През май-юни хунтата предприема първото крупномащабно настъпление в Донбас, завладявайки значителни територии на ДНР и ЛНР. Развитието на наказателните операции се подпомага от все по-активното участие на Въоръжените сили на Украйна, както и на помощта на американците. САЩ осигуряват доставката на несмъртоносни стоки- униформи, бронежилетки, каски, продоволствие, специално оборудване, инструктори и специалисти по разузнаване, безпилотни летателни апарати, спътниково осигуряване. Въпреки всичко, до пълна победа хунтата не успява да се сдобие- потокът от доброволци и хуманитарна помощ от Русия осигурява необходимия минимум за стартиране на процеса по формиране на армия на Новорусия, което става именно през юни, когато разединените отряди се превръщат в първите батальони на опълчението. Предприет е опит да се сключи първото примирие. Но това не довежда до нищо, понеже примирието е използвано за създаване на ударни групировки за юлското настъпление. Хунтата открито говори, че използва примирието за подготовка в по-нататъшната война, като по този начин позицията на Русия ще бъде още повече дискредитирана. САЩ открито поддържа такова поведение на хунтата, тъй като разчитат, че Русия ще бъде принудена да замълчи и преглътне унищожението на ДНР и ЛНР.

Народните републики и на първо място ДНР загубили в този период много време и така и не започнали пълноценно държавно и военно строителство- в Донецк започнали сепаратни преговори (б.р. Преговори, които се водят по време на военни действия или пък тайни преговори, водени без знанието или съгласието на своите военни съюзници) между представители на крупния финансов капитал и украински олигарси. По това време Стрелков е бил много добре осведомен, че въвеждане на войска няма да има, така че вместо да удържи важния транспортен възел Славянск, той решава проблема с прикритието на ДНР, предоставяйки на републиката време, за да може да укрепне (б.р. След тримесечна битка за непристъпния Славянск, Стрелков и опълчението изоставят крепостта и се насочват към Донецк). Но това спечелено от Стрелков време е некадърно пропиляно. За 2 месеца донецките обсадени не само не успяха да си възвърнат летището- позорната атака под ръководството на Ходаковски завършва с една от най-големите загуби на опълчението за цялата война, но и не успяха да превземат танковия склад в Артьомовск, както и оръжейния склад в Соледар. Изпратеният от Русия Бородай и заседаващите в Донецк вождове около Пушилин показваха своята несъстоятелност като държавни деятели. Нелепите идеи на тема конституция, изхвърлянето с национализацията, неспособността да се осигури елементарен ред в Донецк, кражбата на химанитарни пратки, дейността на подчинени структури на фашистката хунта в Донецк- всичко това води до дискредитация на политическите структури в ДНР.

Постепенно нарастват въпросите за случващото се сред обществото, но вярата, че властите знаят какво правят все още е силна. Славянската епопея внушава надежда, че Новорусия ще се организира и ще подгони хунтата към Днепър, още повече, че лидерите на опълчението открито споделяли, че след отбранителния етап ще се устремят към Киев. Но плодовете на кулоарните разправии между руската и украинската олигархия, както и активността на т.нар. “пета“ и “шеста“ колона в самата Русия водят до най-тежката юлска криза, когато фашистката хунта опитва с помощта на САЩ да потопи Новорусия в кръв и да я изтрие от политическата карта.

Политиката на Русия в Донбас. Част 2



Source: http://ruskline.ru
Category: Войната в Украйна | Added by: galaor (2014-10-15)
Views: 1189 | Tags: Донбас, опълчение, Новорусия, руска политика, олигарси, Крим | Rating: 0.0/0

Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Sign Up | Login ]

Copyright tetradka.eu © 2025
Raven's